Откъс: „Гънка във времето“ от Маделин Ленгъл

Откъс: „Гънка във времето“ от Маделин Ленгъл

Едно

Госпожа Щоето

Бе тъмна нощ и навън вилнееше буря.Cover_WrikleInTimei-3D

Къщата се разтресе.

Загърната в одеалото, Мег потрепери.

По принцип не се страхуваше от бури. “Не е само заради бурята”, помисли си тя. “Бурята дойде отгоре на всичко.” Отгоре на това, че тя, Мег Мъри, не правеше нищо както трябва.

Училище. В училище нещата никак не вървяха. Бяха я преместили в най-слабата група във випуска. Тази сутрин една от учителките й каза ядосано:

– Мег, не мога да разбера как с такива умни родители си толкова лоша ученичка. Ако не си повишиш оценките поне малко, ще се наложи да повтаряш годината.

По време на обяда Мег се опита да се разведри, като стана дори по-шумна и буйна от обикновено, но едно от момичетата й рече презрително:

– Мег, вече не сме в началното училище. Защо винаги се държиш като бебе?

А на връщане от училище, докато вървеше по пътя с ръце, пълни с учебници, едно момче бе подметнало нещо за “слабоумното й братче”. Мег хвърли книгите и го нападна с цялата си сила, след което се прибра вкъщи със скъсана блуза и голяма синина под едното око.

Санди и Денис, десетгодишните й братя близнаци, които се прибираха от училище един час преди нея, се възмутиха.

– Остави на нас да се бием, когато се налага – заявиха те.

“Хулиган, ето какво съм”, помисли си тя мрачно. “Така ще започнат да ме наричат. Не и мама. Но останалите. Всички останали. Иска ми се татко…”

Но нямаше как да се замисли за баща си, без очите й да се насълзят. Само майка й можеше да говори нормално за него, да каже: “Когато баща ти се върне…”.

Откъде да се върне? И кога? Майка й би трябвало да знае какво говорят хората, не може да не бе наясно с надменните и злобни клюки. Това със сигурност я нараняваше също като Мег. Но дори да бе така, майка й не го показваше външно. Нищо не помрачаваше ведрото й изражение.

“Защо не мога и аз да прикривам чувствата си?”, запита се Мег. “Защо винаги ми личи какво изпитвам?”

Прозорецът издрънча силно под порива на вятъра и Мег се загърна по-плътно с одеялото. Свито на една от възглавниците, пухкаво сиво коте се прозя, показа език и зъби, сетне положи отново глава и продължи да спи.

Всички спяха. Всички освен Мег. Дори Чарлс Уолас – “слабоумното братче”, което по тайнствен начин винаги знаеше кога Мег е будна и нещастна и много често нощем се промъкваше на пръсти при нея в мансардата – дори Чарлс Уолас спеше.

Как можеха да спят? Цял ден по радиото предупреждаваха за опасността от ураган. Как можеха да я оставят на тавана в разнебитеното месингово легло, макар да знаеха, че бурята може да отнесе покрива на къщата и да я отвее кой знае къде в тъмната нощ?

Треперенето й стана неконтролируемо.

“Ти сама поиска стаята ти да е на тавана”, каза си мъдро Мег. “Мама ти позволи, защото си най-голяма. Това е привилегия, а не наказание.”

– Не, по време на ураган не е привилегия – заяви тя на глас, отметна одеялото и стана. Котето се протегна лениво и я погледна с големите си невинни очи.

– Заспивай – каза му тя. – Радвай се, че си коте, а не чудовище като мен.

После се огледа в огледалото на гардероба и направи страшна гримаса, като оголи покритите си с шини зъби. По навик намести очилата си, прокара пръсти през светлокафявата си коса, тъй че да щръкне, и изпусна въздишка, силна почти колкото вятъра навън.

Широките дървени дъски на пода бяха студени под краката й. Вятърът духаше през пролуките в рамката на прозореца въпреки капаците, които уж трябваше да пазят именно при буря, и виеше в комините. На долния етаж Фортинбрас, голямото черно куче, се разлая. Сигурно и него го беше страх. По какво ли лаеше? Фортинбрас никога не лаеше без причина.

Изведнъж си спомни, че когато бе отишла до пощата, за да вземе писмата, бе чула за някакъв скитник, който уж откраднал дванайсет чаршафа от госпожа Бънкоум, жената на полицая. Не го бяха заловили, тъй че в момента той вероятно идваше към къщата на семейство Мъри, изолирана на крайградския път; и може би вече търсеше нещо повече от чаршафи. Мег не бе обърнала особено внимание на разговорите за скитника, защото пощальонката с мазна усмивка я бе попитала дали има вести от баща си.

Мег излезе от стаичката си и докато прекосяваше основното таванско помещение, се блъсна в масата за пинг-понг. “Отго­ре на всичко сега ще имам и синина на хълбока”, помисли си тя.

След това се блъсна в старата си куклена къща, в люлеещото се конче на Чарлс Уолас и в електрическите влакчета на близнаците.

– Защо се случва все на мен? – попита тя един голям плюшен мечок.

Спря в подножието на стълбите към тавана и се ослуша. От стаята на Чарлс Уолас не се чуваше нито звук. Отляво, от спалнята на родителите й, където майка й спеше сама на голямото двойно легло, също не долиташе никакъв шум. Мег мина на пръсти по коридора и влезе в стаята на близнаците, като намести очилата си, сякаш така щеше да вижда по-добре в тъмното. Денис хъркаше. Санди промърмори насън нещо за бейзбол. Близнаците нямаха никакви проблеми. Не бяха отличници, но не бяха и лоши ученици. Напълно доволни бяха да изкарват редовно петици и тук-таме по някоя шестица и четворка. Бяха силни, тичаха бързо, биваше ги в игрите и когато по адрес на семейство Мъри се подмятаха подигравки, те не бяха свързани със Санди и Денис.

Тя излезе от стаята на близнаците и слезе на долния етаж, като прескочи скърцащото седмо стъпало. Фортинбрас бе спрял да лае. Значи все пак не е бил скитникът. Ако наблизо се навърташе някой, Форт щеше да продължи да лае.

“Но ако все пак скитникът дойде? Ако има нож? Никой не живее достатъчно наблизо, за да чуе и най-силните ни крясъци. И без това никой не го е грижа. Ще си направя какао”, реши Мег. “Така ще се ободря, а и ако вятърът отнесе покрива, поне няма да отлетя с него.”

В кухнята лампата вече светеше, а Чарлс Уолас седеше на масата, пиеше мляко и ядеше филия със сладко. Изглеждаше толкова мъничък и беззащитен, седнал сам в голямата старомодна кухня – русо момченце с избеляла пижама гащеризон и крака, поклащащи се поне петнайсет сантиметра над пода.

– Хей! – рече той бодро. – Теб чаках.

Под масата, в краката на Чарлс Уолас, с надежда да получи някой залък, се бе изтегнал Фортинбрас. Той надигна деликатната си черна глава, за да поздрави Мег, и потупа с опашка по пода. Фортинбрас се бе появил на прага им една зимна вечер като изоставено мършаво кутре. Бащата на Мег бе решил, че е кръстоска между английски сетер и хрътка. Кучето действително притежаваше своя собствена уникална красота.

– Защо не дойде на тавана? – попита Мег брат си с тон, сякаш разговаряше с човек поне на нейната възраст. – Умрях от страх.

– В таванската ти стая е прекалено ветровито – отвърна момченцето. – Знаех, че ще слезеш долу. Сложих да се топли мляко за теб. Вече би трябвало да е готово.

Откъде Чарлс Уолас знаеше винаги какво ще направи тя? Как познаваше? Той нямаше представа – или не го бе грижа – какво си мислеха Денис и Санди. Познаваше със страховита точност какво си мислят само Мег и майка им.

Дали не бе, защото хората малко се страхуваха от него и шушукаха за най-малкото дете на семейство Мъри, че не е особено умно? “Чувала съм, че на умните хора често се раждат бавноразвиващи се деца”, бе дочула веднъж Мег. “Двете момчета са приятни, обикновени деца, но онова грозновато момиче и малкият нещо не са съвсем наред.”

Вярно, Чарлс Уолас рядко говореше пред други хора и много от тях си мислеха, че той така и не се е научил да говори. Вярно бе и че той проговори малко преди да навърши четири години. Мег побесняваше, когато хората го гледаха, цъкаха с езици и поклащаха тъжно глави.

– Не се тревожи за Чарлс Уолас, Мег – бе й казал веднъж баща й. Мег си го спомняше много ясно, защото се случи малко преди той да замине. – Умът му си е съвсем наред. Той просто върши нещата по свой начин и то чак когато прецени, че им е дошло времето.

– Не искам, когато порасне, да стане глупав като мен – бе възразила Мег.

– О, миличка, ти не си глупава. С Чарлс Уолас си приличате. Развиваш се със собствени темпове. Просто те не съвпадат с темповете на останалите.

– Откъде знаеш? – бе попитала ядосано Мег. – Откъде знаеш, че не съм глупава? Мислиш така само защото ме обичаш.

– Обичам те, но не е заради това. С майка ти сме ти давали различни тестове.

Да, това бе вярно. Мег бе осъзнала, че някои от “игрите”, които родителите й играеха с нея, бяха тестове. Тя и Чарлс Уолас правеха много повече такива от близнаците.

– Говориш за тестове за интелигентност, нали?

– Да, някои от тях бяха такива.

– Коефициентът ми на интелигентност нормален ли е?

– По-висок от нормалния.

– Колко е?

– Няма да ти кажа, но резултатите ме убедиха, че двамата с Чарлс Уолас ще можете да постигнете каквото поискате, когато пораснете. Почакай само Чарлс да проговори. Тогава ще разбереш.

Колко прав се бе оказал по този въпрос, макар да бе заминал, още преди Чарлс Уолас да проговори – внезапно, без обичайното бебешко гукане, направо с цели изречения. Колко би се гордял баща им с него!

– Нагледай млякото – каза Чарлс Уолас на Мег с много по-ясна дикция от повечето петгодишни деца. – Нали не обичаш да се образува каймак.

– Сложил си два пъти повече от необходимото – отбеляза Мег, когато надзърна в тенджерата.

Чарлс Уолас кимна спокойно.

– Реших, че и на мама може да й се допие.

– Какво може да ми се допие? – обади се глас и след миг майка им се показа на вратата.

– Какао – отговори Чарлс Уолас. – Искаш ли сандвич с леберкез и крема сирене? С радост ще ти приготвя.

– Много мило – рече госпожа Мъри, – но и сама мога да си направя, ако си зает.

– Няма проблем. – Чарлс Уолас се плъзна от стола и отиде до хладилника с меки котешки стъпки, приглушени от обутите му в пижамата стъпала. – А ти, Мег, искаш ли сандвич?

– Да, ако обичаш. Но без леберкез. Имаме ли домати?

Чарлс Уолас надзърна в кутията за зеленчуци.

– Само един. Може ли да го използвам за сандвича на Мег, мамо?

– Че за какъв по-добър повод да го използваме? – усмихна се госпожа Мъри. – Чарлс, само те моля да не вдигаш толкова шум. Освен ако не искаш близнаците също да дотичат долу.

– Нека останем в ограничен кръг – каза Чарлс Уолас. – “Ограничен” е новата ми дума за днес. Впечатляващо, нали?

– Изумително – отвърна госпожа Мъри. – Мег, ела тук и дай да видя тази синина.

Мег коленичи в краката на майка си. Светлината и топлината в кухнята я бяха успокоили и страховете й от мансардата се бяха стопили. От какаото в тенджерата се вдигаше ароматна пара; по первазите на прозорците цъфтяха мушката, а по средата на масата стоеше букет от мънички жълти хризантеми. Пердетата, червени със сини и зелени геометрични фигурки, бяха спуснати и сякаш разпръсваха пъстротата си из цялата стая. Фурната мъркаше като голямо заспало животно; лампите светеха, без да примигват. Навън, сам в тъмното, вятърът все още брулеше къщата, но яростната стихия, която бе изплашила Мег в таванската стая, бе приглушена от познатия уют в кухнята. Под стола на госпожа Мъри Фортинбрас въздъхна доволно.

Госпожа Мъри докосна внимателно посинената буза на дъщеря си. Мег вдигна към майка си поглед, изпълнен със смесица от любящо възхищение и мрачно негодувание. Не бе предимство да имаш майка, която е учен и отгоре на всичко истинска красавица. Пламтящата червена коса на госпожа Мъри, млечнобялата й кожа и виолетови очи, обрамчени от дълги черни мигли, изглеждаха още по-прекрасни в сравнение с възмутително безличния вид на Мег. Косата на Мег имаше приемлив вид, стига да я носеше вързана на стегнати плитки. Когато постъпи в гимназията, я подстригаха и сега двете с майка й с мъка се опитваха да я оформят, но от едната страна косата винаги се накъдряше, а от другата висеше права. Изглеждаше още по-зле от преди.

– Нямаш представа какво е умереност, нали скъпа? – попита госпожа Мъри. – Чудя се дали изобщо някога ще се научиш да спазваш златната среда. Момчето на Хендерсън здраво те е посинило. Между другото, малко след като ти си легна, майка му се обади, за да се оплаче как си го пребила. Аз й отговорих, че той е с година по-голям и поне с десет килограма по-тежък от теб и че би трябвало аз да се оплача. Но според нея вината била изцяло твоя.

– Предполагам, че зависи от гледната точка – рече Мег. – Обикновено, каквото и да се случи, всички мислят, че аз съм виновна, дори да нямам нищо общо с цялата работа. Но съжалявам, че се сбих с него. Просто цялата седмица беше ужасна. И ме изпълва ужасно предчувствие.

Госпожа Мъри погали Мег по рошавата глава.

– Знаеш ли защо?

– Мразя да съм чудачка – отвърна Мег. – Отразява се зле и на Санди и Денис. Не знам дали те наистина са като всички останали, или само се преструват. Аз се опитвам да се преструвам, но не се получава.

– Твърде откровена си, за да се преструваш – каза госпожа Мъри. – Съжалявам, Меги. Може би, ако баща ти беше тук, щеше да ти помогне, но аз едва ли ще успея да направя нещо. Потърпи още малко. След това вероятно ще ти стане по-лесно. Но в момента това не те успокоява, нали?

– Може би, ако не бях толкова отблъскваща… ако бях хубава като теб…

– Мама не е просто хубава; тя е истинска красавица – заяви Чарлс Уолас, докато режеше леберкеза. – Затова се обзалагам, че на твоите години е била много грозна.

– Прав си – каза госпожа Мъри. – Просто си дай време, Мег.

– Искаш ли маруля в сандвича си, мамо? – попита Чарлс Уолас.

– Не, благодаря.

Той разряза сандвича на парчета, сложи ги в чиния и я постави пред майка им.

– Твоят ще е готов след минутка, Мег. Мисля да поговоря с госпожа Щоето за теб.

– Коя е госпожа Щоето?

– Смятам засега да запазя това в тайна – отвърна Чарлс Уолас. – Лук?

– Да, ако обичаш.

– Какво означава “госпожа Щоето”? – попита госпожа Мъри.

– Това е името й. Нали знаете старата разнебитена къща в гората, до която децата не смеят да припарят, защото е обитавана от призраци? Те живеят там.

– Кои са те?

– Госпожа Щоето и двете й приятелки. Преди няколко дни излязох с Фортинбрас – ти и близнаците бяхте на училище, Мег. Обичаме да се разхождаме в гората, но той изведнъж хукна след една катерица, а аз се затичах след него и се озовахме пред къщата. Тъй че, може да се каже, се запознах с тях случайно.

– Но там не живее никой – възрази Мег.

– Госпожа Щоето и приятелките й живеят там. Много са мили.

– Защо досега не си ми казвал за тях? – попита госпожа Мъ­ри. – Не бива да се отдалечаваш от къщи без позволение, Чарлс.

– Знам. Това е една от причините да не ти кажа. Просто се затичах след Фортинбрас, без да се замисля. А после реших да ги запазя в тайна за някой спешен случай.

Нов порив на вятъра разтресе къщата, а дъждът започна да бие по прозорците.

– Този вятър никак не ми се нрави – рече Мег нервно.

– От покрива със сигурност ще паднат керемиди – каза госпожа Мъри. – Но тази къща е построена преди почти двеста години и мисля, че ще издържи още известно време, Мег. Тук на хълма често духат силни ветрове.

– Но навън бушува ураган! – изстена Мег. – По радиото не спират да повтарят, че е ураган!

– Октомври месец е – отвърна госпожа Мъри. – И друг път през октомври е имало бури.

Когато Чарлс Уолас сервира сандвича на Мег, Фортинбрас излезе изпод масата, изръмжа продължително и гърлено и те видяха как тъмната козина по гърба му бавно се наежва. Мег също настръхна.

– Какво има? – попита тя разтревожено.

Фортинбрас се взираше във вратата, която водеше към лабораторията на госпожа Мъри, разположена в преустроената мандра вдясно от кухнята. В другия край на лабораторията имаше килер, откъдето се излизаше навън, макар госпожа Мъри да се бе постарала да научи децата си да влизат вкъщи през гаража или през входната врата, а не през лабораторията й. Но сега Фортинбрас ръмжеше срещу вратата към лабораторията, а не срещу онази на гаража.

– Не си оставила някой зловонен химикал да се нагрява на спиртната лампа, нали, мамо? – попита Чарлс Уолас.

– Не, но все пак ще отида да проверя какво притеснява Форт.

– Скитникът е, сигурна съм, че е той – каза нервно Мег.

– Какъв скитник? – попита Чарлс Уолас.

– Днес следобед в пощата разправяха как някакъв скитник откраднал всичките чаршафи на госпожа Бънкоум.

– Значи да внимаваме за калъфките за възглавници – рече развеселено госпожа Мъри. – Мисля, че дори скитник не би излязъл навън в такава нощ, Мег.

– Но именно затова вероятно е навън – изхленчи Мег. – За да търси къде да се подслони.

– В такъв случай ще му предложим да остане в плевнята до утре сутрин – отвърна госпожа Мъри и бързо се запъти към вратата.

– Ще дойда с теб – изписка Мег.

– Не, ще останеш тук с Чарлс Уолас и ще си изядеш сандвича.

– Да ям ли? – възкликна Мег, след като майка й влезе в лабораторията. – Как очаква от мен да ям?

– Мама може да се справи сама – отбеляза Чарлс. – Имам предвид физически. – Но бе заел мястото на баща им на масата и подритваше пречките на стола; а за разлика от повечето деца, Чарлс Уолас умееше да седи мирно.

След няколко секунди, които се сториха на Мег като цяла вечност, госпожа Мъри се върна и отвори вратата, за да влезе… скитникът ли? Изглеждаше твърде дребен за скитник, поне според представите на Мег. Невъзможно бе да се определи на каква възраст и от какъв пол е, тъй като бе увит в няколко ката дрехи. Около главата имаше вързани няколко шала във всевъзможни цветове, а върху тях бе нахлупено мъжко бомбе. Дълга плетена наметка в крещящо розово бе омотана върху палто от груб плат, а краката му бяха обути в гумени ботуши.

– Госпожо Щоето – каза подозрително Чарлс Уолас, – какво правите тук в този късен час?

– Не се тревожи, миличък. – Гласът прозвуча като изскърцване на несмазана панта изпод вдигнатата яка на палтото, наметката, шаловете и шапката, но бе някак приятен.

– Госпожа… ъъъ… Щоето каза, че се е загубила – обясни госпожа Мъри. – Искате ли топъл шоколад, госпожо Щоето?

– Звучи прекрасно – отвърна госпожа Щоето и свали шапката и наметката си. – Не се изгубих, по-скоро вятърът ме отвя от пътя ми. И когато осъзнах, че съм край дома на малкия Чарлс Уолас, реших да вляза да си почина замалко, преди да продължа нататък.

– Как разбрахте, че Чарлс Уолас живее тук?– попита Мег.

– По миризмата. – Госпожа Щоето развърза шал на сини и зелени капчици, шал на червени и жълти цветчета, шал със златисти флорални мотиви и забрадка в червено и черно. Под тях се показа рядка сивкава коса, вързана на малък, но добре оформен на темето кок. Очите й искряха, носът й приличаше на кръгло копче, а устните й бяха сбърчени като есенна ябълка. – Леле, колко топло и уютно е тук – каза тя.

– Заповядайте, седнете – посочи госпожа Мъри към един стол. – Желаете ли сандвич, госпожо Щоето? Моят е с леберкез и крема сирене, Чарлс Уолас си направи филия с мармалад, а Мег яде сандвич с маруля и домати.

– Да видим – замисли се госпожа Щоето. – Обожавам руски хайвер.

– Видели сте го! – извика възмутено Чарлс Уолас. – Пазим го за рождения ден на мама и не може да го изядете!

Госпожа Щоето въздъхна сърцераздирателно.

– Не! – рече Чарлс Уолас. – Не се поддавай, мамо, иначе много ще се ядосам. Какво ще кажете за сандвич с риба тон?

– Добре – отвърна покорно госпожа Щоето.

– Аз ще го приготвя – предложи Мег и се запъти към килера за консерва с риба тон.

“За бога!”, помисли си тя. “Тази старица идва изневиделица посред нощ, а мама я приема сякаш в това няма нищо странно. Обзалагам се, че тя е скитникът. Обзалагам се, че тя е откраднала онези чаршафи. А и изглежда като човек, с когото Чарлс Уолас в никакъв случай не бива да се сприятелява, особено след като не разговаря с нормалните хора.”

– Отскоро живея в района – обясняваше госпожа Щоето, когато Мег угаси лампата в килера и се върна в кухнята с консервата. – Мислех си, че съседите няма да ми харесат, докато скъпият Чарлс не се появи с кучето си.

– Госпожо Щоето – рече със строг и сериозен тон Чарлс Уолас, – защо взехте чаршафите на госпожа Бънкоум?

– Нужни ми бяха, Чарлс.

– Трябва да ги върнете незабавно.

– Не мога, миличък. Вече ги използвах.

– Постъпката ви е много нередна – смъмри я Чарлс Уолас. – Щом сте имали такава нужда от чаршафи, трябваше да попитате мен.

Госпожа Щоето поклати глава и се изкиска.

– Вие нямате излишни чаршафи, а госпожа Бънкоум има.

Мег наряза целина и я смеси с рибата тон. След кратко колебание отвори хладилника и извади буркан с кисели краставички. “Защо ли изобщо си правя труда заради нея?”, мислеше си тя, докато ги режеше. “Нямам й и капчица доверие.”

– Кажи на сестра си, че няма защо да се притеснява от мен – обърна се госпожа Щоето към Чарлс. – Кажи й, че намеренията ми са добри.

– Пътят към ада е постлан с добри намерения – издекламира той.

– Какъв хитрец – усмихна му се лъчезарно госпожа Щоето. – Късметлия е, че близките му го разбират.

– Опасявам се, че грешите – отвърна госпожа Мъри. – Никой от нас не е съвсем на нивото на Чарлс.

– Поне не се опитвате да го смачкате – закима енергично гостенката. – Оставяте го да бъде такъв, какъвто е.

– Сандвичът ви е готов – каза Мег и й го поднесе.

– Имате ли нещо против да си събуя ботушите, преди да се нахраня? – попита госпожа Щоето, но веднага взе сандвича. Тя размърда крака в ботушите и всички чуха жвакането на вода. – Пръстите ми са подгизнали. Проблемът е, че тези ботуши са ми малко тесни и не мога да ги събуя сама.

– Аз ще ви помогна – предложи Чарлс.

– Не, ти не си достатъчно силен.

– Аз ще помогна. – Госпожа Мъри клекна в краката на старицата и дръпна рязко единия ботуш. Той се изхлузи внезапно. Госпожа Мъри седна с тупване на пода. Госпожа Щоето се прекатури назад с все стола, вдигнала високо сандвича в съсухрената си ръка. От ботуша върху пода и голямата черга се изля вода.

– Олеле, майчице! – възкликна госпожа Щоето, легнала по гръб в преобърнатия стол, с крака във въздуха – единият обут в чорап на бели и червени райета, а другият все още с ботуш.

Госпожа Мъри се изправи.

– Добре ли сте, госпожо Щоето?

– Ако имате някакъв мехлем, бих го нанесла върху достойнството си – отвърна старицата от пода. – Струва ми се, че е доста накърнено. Малко карамфилово масло, смесено с чесън, върши чудесна работа – добави тя и отхапа голям залък от сандвича.

– Моля ви, станете – каза Чарлс. – Не ми се нрави да ви гледам така просната. Прекалявате.

– Някога опитвал ли си да се изправиш с накърнено достойнство? – г-жа Щоето стана чевръсто, вдигна стола, седна обратно на пода, изпънала крака с ботуша пред себе си, и отхапа от сандвича. Движеше се много пъргаво за жена на нейната възраст. Поне Мег бе убедена, че е стара, при това доста.

Госпожа Щоето, с пълна уста, нареди на госпожа Мъри:

– Дърпай сега, докато все още седя.

Съвсем спокойно, сякаш тази старица и ботушите й не бяха нищо необичайно, госпожа Мъри задърпа, докато и вторият ботуш не се изхлузи на пода. Този крак бе обут с чорап на сини и сиви ромбове, а госпожа Щоето продължи да си седи на земята и да мърда доволно пръсти, докато си довърши сандвича и отново се изправи.

– Ах, чувствам се много по-добре – рече тя, взе ботушите и ги изтръска над мивката. – Сита съм, стоплих се и вътрешно, и външно, и е време да се прибирам у дома.

– Не е ли по-добре да останете до сутринта? – попита госпожа Мъри.

– Благодаря ти, миличка, но ме чака много работа и не мога да си губя времето в безделие.

– Времето е твърде лошо, за да вървите в тъмното.

– Обожавам бурните нощи – отвърна старицата. – Просто един порив на вятъра ме пое и ме отвя от пътя.

– Поне изчакайте да ви изсъхнат чорапите…

– Мокрите чорапи не ме притесняват. Просто не обичам в ботушите ми да жвака вода. Не се тревожи за мен, агънце. – (“Агънце” по принцип не бе дума, с която на някой би му хрумнало да се обърне към госпожа Мъри.) – Ще поседна, колкото да си нахлузя отново ботушите, и потеглям. Между другото, мила, наистина съществува нещо, наречено тесеракт.

Госпожа Мъри пребледня като платно и посегна с ръка зад гърба си, за да се подпре на стола.

– Какво казахте? – попита тя с треперещ глас.

Госпожа Щоето взе втория си ботуш.

– Казах – отвърна тя, докато тъпчеше крака си в него с резки подръпвания, – че наистина съществува нещо, наречено тесеракт. – Най-накрая успя да напъха крак в ботуша, грабна шаловете, наметките и шапката си и се спусна към вратата.

Госпожа Мъри стоеше вцепенена и дори не понечи да помогне на старата жена. Когато тя отвори вратата, вътре се промуши Фортинбрас, задъхан, мокър и с козина лъскава като на тюлен. Той погледна към госпожа Мъри и изскимтя.

Вратата се затвори с трясък.

– Майко, какво има? – извика Мег. – Какво ти каза тя?

– Тесерактът… – промълви госпожа Мъри. – Какво имаше предвид? Откъде знае?

 

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail