Предлагаме на вниманието ви още едно стихотворение на Уилям Блейк – английският автор-ексцентрик.

Сборникът „Песни на невинността и опитността“, разкрива лиричната и едновременно мистична представа за света на Блейк, с неговия съвършен художествен изказ, направили го любимец на критика и читатели по целия свят.

От цикъла „Песни на невинността“

 

Когато децата по склона цвърчат

и хълма огласят със смях,

безгрижна отдъхва си моята гръд

и аз съм спокойна за тях.

 

„Но хайде, дечица, че паднал е мрак –

студена е вечер росата.

И утре в тревата ще тичате пак,

щом пламне зора в небесата.“

 

„Защо ни прибираш? Играта кипи

и рано е още за сън.

Виж птички летят! –дали им се спи!

Овцете са още навън!“

 

„Добре, поиграйте, доде се здрачи,

но после – веднага дома!“

И в радостни писъци хълмът ечи,

и бавно припада тъма…

 

 

Вече ви запознахме с революционната книга на д-р Перикон – „Вечно млади“. Но сега е време да обърнем страниците и да се пренесем в интензивното отделение: новата изследователска лаборатория за борба с признаците на стареенето.

Сутринта на 16 февруари небето бе схлупено, мрачно и сиво, а вълните край Лонг Айлънд се разбиваха с трясък в скалите и предвещаваха още по-сериозно влошаване на времето. Синоптиците предвиждаха поредната снежна буря над Ню Йорк и Кънетикът и това правеше зимата на 2010 г. рекордно тежка за цялото крайбрежие от Флорида до Мейн. Искаше ми се да избягам на тропиците, но дългът ме зовеше.
През този ден трябваше да предам ръкописа на новата си книга “Вечно млади”. Бях горд, че съм написал книга, в която се представят нови идеи, но и малко разтревожен, защото научните факти можеха да се сторят твърде сложни на читателя. Знаех обаче, че няма друг начин, по който да разкажа тази история. Хората се нуждаеха от стратегии за преодоляване на преждевременните признаци на остаряването и реших, че е важно да обясня подробно какви са съвременните научни средства, които препоръчвам за тази цел.
Докато отпивах от зеления си чай и четях новините в интернет, погледът ми се спря върху голямо заглавие от
британския “Файненшъл Таймс”: “Учени разкриха тайната на стареенето”. В статията бе обяснено как една от най-големите загадки в биологията – как и защо клетките остаряват – е разгадана от международен екип от учени в Университета на Нюкасъл. Чрез сложния подход на “системната биология” изследователите, съвместно с учени от университета в Улм, Германия, си бяха поставили за цел да разберат защо клетките остаряват. Изследването, публикувано в списание “Молекулярна системна биология”, показва, че когато една остаряваща клетка открие сериозно увреждане на ДНК, което може да се дължи просто и на обичайното
износване, тя изпраща вътрешни сигнали. Тези сигнали за тревога карат митохондриите – клетъчните органели, които произвеждат енергия – да започнат да произвеждат свободни радикали, които нареждат на клетката или да се разруши, или да спре да се дели. Това става, за да се избегне увреждане на ДНК, което би довело до рак.
Както ще разберете от следващите страници, аз съм убеден, че болестите и разрушаването на клетките, предизвиквани от стареенето, започват именно от митохондриите. Съгласен съм с резултатите от изследването на учените от Нюкасъл, тъй като те потвърждават моите собствени проучвания по въпроса как и защо остаряваме. Много се развълнувах, когато това изследване бе публикувано, горе-долу по времето, когато предавах ръкописа си на издателя, защото откритията на онези учени са в съзвучие с основната тема на настоящата книга.
Заех се, освен с изучаването на научните факти за стареенето, да потърся и практически начини, по които можем да се намесим в този процес. В настоящата книга представям нови, ефективни и безопасни стратегии за защита на митохондриалната ДНК и другите части на клетката от заложената в нея клетъчна смърт, наричана апоптоза, като например чудотворните терапевтични способности на ниацинамида (витамин B3), за които ще прочетете на стр. 141.
НОВА ПРЕДСТАВА ЗА СТАРЕЕНЕТО
Първият ми сблъсък с тежко болни пациенти бе през студентските години в медицинския факултет на Мичиганския университет. По време на курса по вътрешни болести и особено през седмиците в интензивното отделение се запознах отблизо със сепсиса, едно от най-честите смъртоносни състояния.
Известен още като грам-отрицателна и грам-положителна бактериемия, сепсис се развива, когато инфекциозни организми (бактерии или гъбички) или породени от инфекцията бактериални токсини навлязат в кръвта, най-често чрез рана или разрез. Ако тази системна инфекция не бъде овладяна, тя предизвиква състояние, наричано септичен шок, което води до хипотензия (изключително ниско кръвно налягане), нарушения в нивата на кръвната захар и увреждане на множество органи – сърце, бъбреци, черен дроб и бели
дробове.
ВРЪЗКАТА МЕЖДУ СЕПСИС/ВЪЗПАЛЕНИЕ И СТАРЕЕНЕ
През 1981 г., докато следвах медицина, се опитвах да разбера какво причинява уврежданията на органите по време на септичен шок. Този въпрос представляваше голямо предизвикателство както за лекарите, така и за учените. Според изследванията основната причина за нарушенията в работата и увреждането на органите бяха промените в метаболизма на клетъчно ниво. Общоприетото мнение бе, че тези основни метаболитни смущения са вследствие от недостатъчното снабдяване с кислород на тъканите и нарушенията в способността на тялото да регулира нивото на кръвната захар. Това съчетание от симптоми стана известно като синдром на многоорганна недостатъчност (СМН). По онова време се смяташе, че СМН се получава вследствие от тъканна хипоксия – процес, при който основни органи не получават необходимото им количество кислород. Стигаме обаче до новото хилядолетие: сега концепцията за недостига на кислород до жизненоважните органи като основна причина за СМН се поставя под сериозно съмнение.
Днес учените смятат, че при наличието на сепсис и по време на септичния шок органите получават достатъчно
количество кислород чрез кръвта. Работата е там, че клетките не успяват да използват този кислород, въпреки че се доставя в нужните количества. Тази неспособност на жизненоважните органи да оползотворят кислорода се дължи на неизправност на мъничките органели в клетката, наречени митохондрии. Нарушеното усвояване на кислород от клетката се нарича цитопатична хипоксия. Сега се счита, че цитопатичната хипоксия играе много по-важна роля в предизвикването на СМН, отколкото се приемаше в миналото. Аз мисля, че точно това явление, както се вижда и от промените в клетката при стареене, спомага много повече за увреждането на органите, отколкото се приемаше преди.
След като стигнах до това заключение, трябваше да задам и следващия въпрос: Щом клетките не могат да усвояват кислорода, то къде в самата клетка е проблемът? Отговорът е: в митохондриите.
МОГЪЩИТЕ МИТОХОНДРИИ
Митохондриите са миниатюрни клетъчни частици, които произвеждат енергия. Те работят като микроскопични пещи, в които храната се преобразува в гориво, и отговарят за производството на енергия в цялото тяло. По-голямата част от кислорода, доставен до клетките, се използва от митохондриите за производството на химичното вещество аденозинтрифосфат или АТФ. АТФ е молекула, която съхранява и транспортира енергия и е жизненоважна за съществуването ни. Както казвам в една от предишните си книги,
“7-те тайни за красота, здраве и дълголетие на д-р Перикон”, добре функциониращите митохондрии са от основно значение за поддържането на здраво тяло и красива кожа.

Очаквайте скоро как работят митохондриите и какво представляват свободните радикали.

 

Способни ли сме чрез съзнателната мисъл и физиката на ума да преобразуваме света си?

Според Майк Бара подобно нещо е напълно възможно. В книгата си „Изборът“ авторът ни показва какво може да направи всеки един от нас, за да повлияе върху това предстоящо разместване на пластовете в духовната и във физическата реалност…

Въведение

Нашата планета се намира в опасност.

На повечето от нас това е известно. Или най-малкото го усещаме по някакъв необясним начин. Пропити сме от предчувствие за надвисваща беда. Някакъв глас ни нашепва из дълбините на подсъзнанието, че не всичко е такова, каквото изглежда, и че илюзорната сигурност, която чувстваме под краката си, може да изчезне само за миг.
Трябва да се чувстваме по този начин. И то напълно основателно. Но може би не поради причините, за които си
мислите.
Когато новинарските медии обсъждат опасностите, заплашващи планетата Земя, те неизменно се фокусират върху различните “кризи”, които доста бързо изчезват от сцената. Глобалното затопляне, жилищната криза, кризата с бездомниците, кризата с медицинските застраховки – всички те идват и си отиват. А напоследък явно сме затънали в постоянен цикъл от кризи; те шеметно следват една след друга, докато накрая нещата започват да изглеждат така, сякаш повтаряме някаква кошмарна сцена от Оруеловата “1984”. И въпреки всичко, противно на онова, което виждаме в репортажите на телевизионните канали с двайсет и четири часови новини,
човешкото състояние не спира да се подобрява поколение след поколение – благодарение на колективната ни мъдрост, иновациите и състраданието към събратята ни. Всяка година детската смъртност спада, способни сме да лекуваме все повече заболявания, храним и осигуряваме подслон на все повече човешки същества по целия свят, а обобщеният ни коефициент на интелигентност се повишава.
И ако наистина повечето от тревогите ни на практика са безпочвени, защо тогава не намираме покой? Защо всички сме толкова напрегнати и загрижени за бъдещето си и в краткосрочен, и в дългосрочен план? Защо толкова жадуваме за промяна, за нов начин на живот? Отговорът отново е съвсем прям, макар и до известна степен невероятен: Защото звездите ни карат да се чувстваме по този начин. В действителност по-голяма част от нашите най-сакрални вярвания и системи на опора са на ръба да бъдат заличени напълно. И всичко това се случва пред прага на друго предстоящо разтърсващо събитие – края на текущия календар на маите с дълго летоброене влошава още повече чувството на безпътица, което повечето от нас изпитват. След всичките тези конфликти, политическа поляризация и финансов хаос през последното десетилетие, сега трябва да се
справяме и с такова предизвикателство? Потенциалният финал на всичко в желязната хватка на някаква непреодолима Сила, която ще ни потопи в… какво? Адски слънчеви избухвания? Ужасяващи земетресения в мащаби, които никога до този момент не сме изпитвали? Проливни дъждове по целия свят, породени от смяната на полюсите на магнитното поле на Земята? Или окончателната катастрофа – изместване на географските полюси – както е описано в холивудския хит “2012”?
Или пък ще се случи, както твърдят множество изследователи на културата на маите и водачи на движението Ню Ейдж, една мигновена промяна не само на физическата ни същност, но и на съзнанието ни? Ще бъде ли това някакво ново пробуждане, което да сложи край на окултното време, в което живеем в момента, и ще ни позволи ли да продължим напред в хармония с нашия Бог?
Ако трябва обаче да бъдем максимално искрени, това преобразуване, което усещаме да наближава, може да не
бъде нищо от гореизброеното. Или може да бъде тяхната съвкупност. Единственото, което ни е известно със сигурност дълбоко в душите и телата ни, е че ще станем свидетели на промяна. Единственият въпрос е за формата, която тази промяна ще вземе.
Вярвайте или не, но този Избор е изцяло в наша власт.
Нека бъдем честни: идеята за духовно преобразяване на съзнанието ни е утеха за повечето от нас. Тя означава, че макар и да не разполагаме с кой знае какво материално изобилие в живота си, поне имаме храна, подслон и може би дори някакво възродено чувство за общност. Това извиква у нас образа на един по-прост, по-спокоен живот извън времето, при който ще сме в състояние да се съсредоточим по-скоро върху духовния, отколкото върху материалистическия напредък на разума си. А както ни известяват множество водачи на Ню Ейдж, календарът на маите представлява пътна карта за еволюцията на човешкото осъзнаване и нищо повече.
Мнозинството от последователите на Ню Ейдж обаче не проумяват, че тук си имаме работа с физика, която не е свързана с Айнщайн, квантовата механика или гравитацията, но която е движещата сила зад тези промени на съзнанието. Ще навлезем в подробностите на тази “многомерна” физика малко по-късно, но нека сме наясно: през следващите няколко години ще ни залее един енергетичен импулс с произход от ядрото на Галактиката. Промяната, която предстои да изпитаме, без значение дали ще протече в съзнанието и разума ни, или във физическата реалност около нас, е повлияна от този импулс.
Древните хора, живели във времена, когато сме били далеч по-близо до Създателя, отколкото днес, са го проумявали на едно фундаментално, почти инстинктивно ниво. Те са гледали на измерението на времето като на огромен цикъл, серия от цикли, повтарящи се безконечно и предоставили ни възможността да премислим миналите си грешки, да се поучим от тях и да вземем необходимите мерки. Когато са вдигали глави към небесата и са пресмятали неспирните движения на звездите, те са виждали, че този специфичен период в историята на човешката цивилизация – изминалата хилядолетна ера – е била от изключителна важност. Египтяните са го отбелязвали чрез издигането и пропадането на Пояса на Орион, наблюдавайки небосвода, застанали върху Великата пирамида на платото Гиза. Индуските Веди са гледали на него като на кулминация на серия от астрономически цикли на Земята, въртяща се в орбита около източника на всичкия живот, който нарекли Вишну Набхи. Маите го отбелязвали като преминаването на Венера през диска на Слънцето и случващото се веднъж на 26 000 години подреждане на нашата Слънчева система на една линия с центъра на Млечния път. Индианците хопи от Северна Америка са го отбелязвали със серия от предсказания, от които остават да се изпълнят още само едно или две. Християните говорят за него в Откровението на Йоан в пасажа Откровение 20:12.
И всяка една от тези традиции ни съобщава за времето, през което ще се осъществи този преход, с един недвусмислен, понякога застрашителен език. Те говорят за пречистване на Земята, за войни между Доброто и Злото, за Избора, който предстои да бъде направен, страната, на която трябва да застанем, и битките, които ни предстои да водим. Това, което ще ви покажа в тази връзка, се състои от два компонента.
Първо, всичко, дори гигантските пречиствания, са само възможности, движени от тази слабоизучена физика. Има дълга история на потискани и игнорирани експерименти, която показва, че тази физика не само е възможно да бъде обуздана, но също така може да бъде управлявана и контролирана. Тя ни позволява да диктуваме изхода на десетилетието на промяна чрез собствените си мисли, молитви и искрени желания.
Второ, смятам, че истината за всичко, което е било известно на древните, се е загубила в отдалечените транслации на времето, а ние разполагаме с далеч повече контрол върху това, което трябва да се случи в предстоящата ера от 2012 година, отколкото предполагат адвокатите на черните сценарии. Първоначално са съществували поне 1562 ръкописа на маите. До днес са оцелели само 4. Доколкото ни е известно, останалите 1558 биха могли да разкажат с големи подробности за различните начини, по които ни предстои да израснем и всички да прекрачим залеза, пеейки Кумбая, през 2012 г. Може би знаменитият Дрезденски ръкопис, от който толкова се страхуват, е единственият, който предупреждава за надвисващия хаос. В книгата аз изграждам тезата, че всички страховити пророчества, прочиствания, гигантските сътресения, битки ще протичат не във физическото пространство, а в сърцата и умовете ни, в душите ни на едно подсъзнателно ниво. Там ще трябва да заемем позиция и да направим Избор, като именно в нашата триизмерна реалност ще демонстрираме избора си.
Но това в никакъв случай не е гарантирано. Ще ни се наложи сами да избираме пътя си. И то много скоро.
Дълго сме се заблуждавали, че Апокалипсисът е нещо, което ни се случва, вместо да проумеем, че това е нещо, в което вземаме активно участие. Онова, което се случва, когато светът такъв, какъвто го познаваме, идва към края си, може да бъде много болезнено. Или просто да бъде драматично. Всичко зависи от нас.
Енергийният импулс сам по себе си е неутрален; той няма присъщо намерение (добро или лошо), докато не се
прояви в триизмерната ни реалност и се настрои на честотата на планетата ни. Ако ние сме свят, погълнат от страх, алчност и конфликти, резултатите ще бъдат в значителна – дори и в катастрофална – степен отрицателни. Но ако светът ни е настроен на по-висш тон, ако търси хармония, любов и мир, тогава тези енергии могат да бъдат канализирани в положителна сила и мрачните предсказания на Дрезденския ръкопис за маите, пророчествата на племето хопи и всичко останало може да се смекчи стократно, ако не и хилядократно.
За да се случи това, трябва колкото е възможно повече хора да прогледнат за потенциалните опасности, пред които е изправен човешкият род. Те трябва да получат инструментите, за да участват в съзиданието на по-добър свят, да се слеят с Бог и в задаването на тона за следващата фаза на човешкото развитие: Универсалното Съзнание. Можем да го направим чрез създаването на нова Хармонична конвергенция, основополагащо движение, наподобяващо много първоначалната Конвергенция през 1987 г., което ще привлече участниците си с позитивното си – но сериозно и настойчиво – послание към човечеството. И за разлика от първата, тази Хармонична Конвергенция трябва да се съхрани. Тя трябва да просъществува далеч по-продължително от един уикенд и да се превърне в напълно ново състояние.
Както сами ще се убедите в следващите страници, в действителност няма никакъв спор между различните интерпретации на календара на маите или който и да е друг пророчески прочит на този период в историята ни. Всички те са съгласни за едно: задава се голяма Промяна. Това обаче, което до този момент не сме разбрали, е, че именно физиката движи съзнанието; науката движи духа; астрономията тласка астрологията. Трябва да приемем, че зад мислите, настроенията и действията ни стои наука и това означава, че сме в състояние да се противопоставим на всяка отрицателна енергия, която те генерират посред предстоящия ни екзистенциален кризис.
Окултната ера на Рибите приключва. Изгрява новата ера на Водолея. Никой не може да я спре, както не може да спре и прецесията на равноденствията. Дарвиновата заблуда – че не сме нищо повече от един произволен сбор от биологически случайности, еволюирала в създание, лишено от Бог – е тровела душите ни прекалено дълго време. Това е, което древните маи, египтяните и Ведите са проумели. Сега обаче ние трябва да напишем следващата глава в Книгата на съдбата.
Всичко, което трябва да направим, е да погледнем дълбоко в сърцата и душите си.
Всички ние научихме Тайната. Всички притежаваме силата да създаваме нашата нова реалност чрез надеждите и мечтите или дори чрез страховете си. Въоръжени с такова алхимично знание, сега е време да впрегнем тази сила и да я използваме, за да направим Избора.
Дошъл е часът.
Кой си ти? И какво искаш?

Заредени с позитивна енергия, част от стиховете на гениално надарения ексцентрик Уилям Блейк представяме пред вас.

Произведенията на автора се гушели в периферията на английската литература и изкуство през 18 и 19 в., а днес той е признат за един от най-големите поети на английската и световната литература.

Сборникът „Песни на невинността и опитността“, разкрива лиричната и едновременно мистична представа за света на Блейк, с неговия съвършен художествен изказ, направили го любимец на критика и читатели по целия свят.

От цикъла „Песни на невинността“

Сладък сън, балдахин

разстели над моя син.

Сладък сън, скрий го вдън

лунната безмълвност вън.

 

Сладък сън, пух-венец

свий за моя младенец.

Сладък сън, Ангел мил,

нежно вей му, лекокрил.

Сладък сън, лик засмян

бди над моя малчуган –

сладък лик, мамин лик

го огрява с мек светлик…

 

Прочетете и „Екът на полята“ от Уилям Блейк.

Трудно ми е да повярвам, че първата ми книга “Лек за бръчки” беше издадена преди повече от десет години, но времето отлита неусетно. Всъщност с всяка изминала година започва да ни се струва, че времето минава все по-бързо.

След успеха на първата ми книга продължих да се занимавам с въпроса как да забавим времето или поне въздействието, което остаряването оказва върху телата ни. В “Чудодейната рецепта на д-р Перикон” запознах читателите с концепцията за възпалението като основна причина за стареенето и болестите, от които страдат хората на по-късна възраст. Възпалителните процеси варират от леки и продължителни до внезапни и много остри. Слабите възпалителни процеси протичат на клетъчно ниво и са невидими с невъоръжено око. Те могат да бъдат забелязани само под микроскоп или на ниво молекули. При остри възпаления се появяват характерните симптоми зачервяване и подуване, каквито например се наблюдават при рани след слънчево изгаряне.

В “Чудодейната рецепта на д-р Перикон” обясних, че слабите възпалителни процеси на клетъчно ниво, които протичат без видими симптоми, са виновни за нарушенията във функционирането на клетките, което води до смущения в работата на органите, стареене и смърт. Освен това, тези слаби възпалителни процеси са в основата на различни болести, от които страдат по-възрастните хора, като атеросклероза, диабет, различни видове рак, болестта на Алцхаймер и други неврологични заболявания, като същевременно са виновни и за сбръчкването на кожата.

Колегите ми и официалната медицина като цяло отказваха да приемат концепцията за връзката между възпалението, стареенето и болестите. За щастие за едно десетилетие се промениха много неща и през това време бяха публикувани резултатите от различни изследвания, които допълнително потвърдиха тази концепция. Днес вече се разработват различни терапевтични методи за спиране на безсимптомните възпалителни процеси, които подобряват здравословното състояние и удължават продължителността на
живота ни.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ДИАБЕТА И СТАРЕЕНЕТО

Един от моделите, които използвам като пример за ускорено стареене, е заболяването диабет. Изучаването на диабета ми помогна да разбера какво влияние оказват колебанията в нивото на кръвната захар и каква е ролята им за производството на свободни радикали, които водят до глюколизация и възпалителни процеси. Глюколизацията е възпалителен биохимичен процес, който протича, когато молекулите на глюкозата (захарта) се свързват с белтъчна молекула, без в процеса да участват ензими. Научният термин за това свързване на захар с белтък е AGE продукти – крайни продукти от напреднала глюколизация. Този процес и AGE продуктите са изключително вредни за всички органи и системи, включително и за кожата. AGE предизвикват втвърдяване на артериите, атеросклероза, перде на очите, неврологични смущения, сериозните съдови усложнения при диабет, бръчки, отпускане на кожата и други. Възпаленията и глюколизацията при неправилно лекуван диабет са основна причина диабетиците да стареят с една трета по-бързо от останалите хора от същата възрастова група.

СТРАТЕГИЯТА “ВЕЧНО МЛАДИ” И СТАРЕЕНЕТО
Нелекуваният или неправилно лекуваният диабет не е единственият пример за ускорено стареене. Сега, когато навлизаме в новото десетилетие, забелязвам и друг подобен пример. Този нов модел ми даде нужната информация, за да разработвам нови лечебни методи, които да забавят още повече процеса на стареене и драстично да намалят заболеваемостта от характерните за по-късната възраст заболявания. Виновникът е тежка остра системна инфекция, наречена сепсис, която води до септичен шок, а възникването и развитието му са много сходни с промените, протичащи в тялото при процеса на стареене. Сепсисът води до характерни клетъчни увреждания, идентични с тези, които се наблюдават при процеса на стареене, но в сравнение с неговия десетилетен ход, протичат много ускорено.

Ако разгледаме процеса на стареене на клетъчно ниво, ще разберем какво е нужно, за да забавим или дори обърнем неговия ход. От “Вечно млади” ще научите какво представлява науката нутригеномика и как някои храни и вещества могат да променят начина, по който остарявате физически и душевно. Нутригеномиката е науката за влиянието на храната върху експресията на гените, за начина, по който определени хранителни вещества активират гените, възпиращи болестните процеси или блокират гените, отговорни за ускорено стареене на организма. Както често казвам на пациентите, читателите и зрителите, изворът на младостта може да се окаже в следващата ви чиния с храна!

Докато наблюдавах примери за ускорено стареене, като нелекуван диабет и сепсис, и изучавах и прилагах нутригеномиката, разработих стратегии, с чиято помощ да останете ако не вечно млади, то поне да изглеждате и да се чувствате по най-добрия възможен начин още дълги десетилетия.

Благодаря ви, че ще се присъедините към мен за това пътешествие, което ще промени живота ви.

Д-р Никълъс Перикон
Медисън, Кънетикът
януари 2010 г.

Книгата „Вечно млади“ ще откриете тук.

– Какво носиш в торбата, татенце? – попита Клеър. Сграбчи плячката на Хелън и затършува. – Джинси, вълнена жилетка, тениски, бельо… я чакай малко! Ходиш да купуваш бельо заедно с баща си? Ъх!

– Нямам избор! – оплака се Хелън, като издърпа рязко чантата си. – Трябваха ми нови сутиени! Както и да е, баща ми се криеше в книжарницата, докато пробвах всичко. Но повярвай ми, дори мисълта, че е надолу по улицата, докато пазарувам бельо, е истинско мъчение – каза тя с усмивка върху почервеняващото си лице.

– Не може да е чак толкова притеснително. Не е като да се опитваш да си купиш нещо сексапилно. Боже, Лени, не мислиш ли, че дрехите ти са направо бабешки? – Клеър извади чифт бели памучни долни гащи с крачоли. Хелън дръпна бабешките кюлоти и ги натика на дъното на торбата, докато Клеър даде воля на великолепния си смях.

– Знам, толкова съм смотана, че вече е станало заразно – отвърна Хелън, мигновено простила на Клеър за забележката, както обикновено. – Не се ли страхуваш, че ще прихванеш гибелна форма на загубенящина от мен?

– Не. Аз съм толкова невероятна, че не прихващам. Във всеки случай чудаците са най-готините хора. Всичките сте толкова възхитително подкупни. И обожавам как се изчервяваш, когато говоря за долни гащи.

Клеър бе принудена да се закрепи, когато двама туристи, които правеха снимки, се втурнаха на палубата до тях. С помощта на клатушкането на палубата Клеър изблъска туристите от пътя си с едно от усвоените от нинджите движения за запазване на равновесие. Те се дръпнаха встрани, препъвайки се, като се смееха на “развълнуваната вода”, без изобщо да усетят, че Клеър ги е докоснала. Хелън се заигра със сърцевидното колие, което винаги носеше, и се възползва от благоприятната възможност да се облегне на парапета, за да посрещне дребното тяло на приятелката си.

За нещастие на болезнено стеснителната Хелън, тя имаше биещия на очи ръст от метър и седемдесет и пет, и продължаваше да расте. Беше се молила на Исус и на Буда, на Мохамед и на Вишну да накарат растежа й да спре, но продължаваше да усеща игличките в крайниците си и схващането на мускулите от нов изблик на растеж нощем. Обещаваше си, че ако стигне до ръст от метър и осемдесет, поне ще е достатъчно висока, за да се изкатери по предпазния парапет и да се хвърли от върха на фара в Сиасконсет.

Продавачките все й повтаряха каква късметлийка е, но дори те не можеха да й намерят панталони по мярка. Хелън се беше примирила с факта, че за да си купи достатъчно дълги дънки на приемлива цена, трябваше да вземе няколко номера по-големи, но ако не искаше все пак да й падат, трябваше да се примири с лекия ветрец, подухващ около глезените й. Хелън беше почти сигурна, че “ужасяващо завистливите” продавачки не се разхождаха с измръзнали глезени. Или с показващ се задник.

– Стой изправена – изсъска Клеър автоматично, когато видя Хелън да се прегърбва, и Хелън се подчини. Клеър беше маниачка на тема “добра стойка” – качество, което имаше нещо общо с фанатично благовъзпитаната й майка японка и още по-благовъзпитаната й, облечена в кимоно, баба.

– Добре! Към главния въпрос! – обяви Клеър. – Сещаш ли се за онази огромна къща с двор за милиарди долари, дето беше собственост на оня тип от “Ню Инглънд Пейтриътс”?

– Онази в Сконсет? Естествено. Какво за нея? – попита Хелън, като си представи частния плаж на къщата и изпита облекчение, че баща й не изкарваше в магазина си достатъчно пари, за да купи къща по-близо до водата.

Като дете Хелън без малко не се беше удавила, и оттогава насам тайно вярваше, че Атлантическият океан се опитва да я убие. Винаги беше таила тази параноя в себе си и все още беше ужасна плувкиня. Честно казано, можеше да се плацика във водата по няколко минути, но изобщо не я биваше да плува. В крайна сметка потъваше като камък, без значение колко солен беше океанът или колко усилено гребеше с ръце и крака.

– Най-накрая са я продали на голямо семейство – каза Клеър.

– Или на две семейства. Не съм сигурна как стоят нещата, но май има двама бащи, и те са братя. И двамата имат деца – значи децата са братовчеди. – Клеър сбърчи чело. – Както и да е. Въпросът е, че който и да се е нанесъл, има цял куп деца. И всичките са горе-долу на една възраст. Май има две момчета, които ще бъдат в нашия випуск.

– И нека позная – заяви Хелън с напълно сериозно изражение. – Хвърлила си едни карти Таро и си видяла, че и двете момчета ще се влюбят в теб, а после ще се бият до смърт за теб.

Клеър срита Хелън в прасеца.

– Не, глупаче. Има по един за всяка от нас…

– Но ако ми купиш кола сега, тя ще стане твоя, когато замина да следвам след две години. Все още ще е почти нова – каза оптимистично Хелън. За нейно нещастие, баща й не беше глупак.

– Лени, само защото щатът Масачузетс смята, че е в реда на нещата шестнайсетгодишните да шофират… – подхвана Джери.

– Почти седемнайсет – напомни Хелън.

– …не значи, че трябва да се съглася с това. – Той печелеше, но Хелън още не беше загубила.

– Знаеш, че на Пиги й остават само още година-две живот – каза Хелън, имайки предвид древния джип Вранглер, който баща й караше, и за който тя подозираше, че като нищо може да е бил паркиран пред замъка, където е била подписана Магна Харта.

– И само си помисли за всички пари за бензин, които бихме могли да спестим, ако си купим кола хибрид или дори изцяло задвижвана с електричество. Поздрави бъдещето, татко.

– Ъ-хъ – бяха единствените му думи.

Сега вече беше изгубила.

Хелън Хамилтън изсумтя тихо под носа си и се загледа през перилата на ферибота, който я връщаше в Нантъкет. Замисли се върху перспективата още една година да ходи на училище с колело през ноември, а когато снегът беше твърде дълбок, да врънка някого да я закара, или, най-ужасното от всичко, да взима автобуса. Потръпна, предчувствайки мъчителното преживяване, и се опита да не мисли за това. Някои от туристите, излезли на разходка в Деня на труда, я зяпаха – нещо твърде обичайно – затова Хелън се опита да извърне лице възможно най-дискретно. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само основните си черти – две очи, нос и уста, – но непознатите от отдалечения край на острова имаха навика да я зяпат, което беше наистина дразнещо.

За късмет на Хелън повечето туристи на ферибота през този следобед бяха дошли заради гледката, а не, за да рисуват портрета й. Бяха така твърдо решени да съберат впечатления от красотата на пейзажа преди края на лятото, че се чувстваха длъжни да ахкат и охкат пред всички чудеса на Атлантическия океан, макар тази красота напълно да убягваше на Хелън. Ако питаха нея, да растеш на миниатюрен остров бе единствено досадно, и тя нямаше търпение да отиде в колеж отвъд острова, отвъд Масачузетс и отвъд цялото източно крайбрежие, ако успееше.

Не че Хелън мразеше живота си у дома. Всъщност тя и баща й се разбираха идеално. Майка й ги бе зарязала и двамата, когато Хелън беше бебе, но Джери отрано се беше научил да дава на дъщеря си точно колкото внимание й беше нужно. Не кръжеше неспирно около нея, и въпреки това винаги беше налице,

когато тя имаше нужда от него. Под крехкия пласт негодувание заради настоящата ситуация с колата, тя знаеше, че не би могла да иска по-добър баща.

– Ей, Лени! Как е хавата? – извика познат глас. Към нея идваше Клеър, най-добрата й приятелка, откакто се беше родила. Отблъскваше нестабилно крачещите туристи от пътя си с умели побутвания. Прехласващите се по морето туристи, дошли за еднодневен излет, се отдръпваха с криволичене от Клеър, сякаш тя беше краен бранител в отбор по американски футбол, а не дребничко като елф момиче, деликатно покачено на сандали с платформи. Тя премина с лекота през блъсканицата, която беше предизвикала, и се вмъкна до Хелън на парапета.

– Хей! Кикотеща се напаст! Виждам, че освен това си напазарувала едно-друго за училище – каза Джери, докато прегръщаше Клеър с една ръка покрай пакетите.

Клеър Аоки, наричана още Кикотещата се напаст или Гигълс, беше известна с дръпнатия си характер. Всеки, който погледнеше сто петдесет и пет сантиметровото й тяло и деликатните азиатски черти и не успееше да разпознае вродената й непоследователност, рискуваше да си изпати страховито от силно подценен противник. Прякорът “Кикотещата се напаст” беше личното й проклятие. Беше го получила още като бебе. В защита на приятелите и семейството й трябва да се каже, че бе невъзможно да устоят да я наричат с този прякор. Клеър имаше

безспорно най-хубавия смях във Вселената. Никога изкуствен или писклив, той беше от онзи смях, който може да накара всички, които са достатъчно близо за да го чуят, да се засмеят.

– Тъй вярно, татко на най-добрата ми приятелка – отвърна Клеър. Отвърна на прегръдката на Джери с искрена привързаност, пренебрегвайки факта, че я беше нарекъл с омразния прякор. – Мога ли да поговоря с вашата дъщеря? Съжалявам за грубостта, но е върховна тайна, строго поверителна. Бих ви казала… – подхвана тя.

– Но после ще се наложи да ме убиеш – довърши сериозно Джери. Послушно затътри крака към плажната будка, за да си купи сода с много захар, докато дъщеря му, отговорничката по хранителния режим, не гледаше…

 

А н к а р а , 1 9 4 1 г.

МАКАР ЧЕ КОГАТО ИЗЛЕЗЕ СУТРИНТА, Маджид беше предупредил Сабиха, че ще се прибере късно, доброто му възпитание го накара да се почувства неспокоен, щом видя, че минава осем часа. Той се извини и излезе от заседателната зала, отиде в кабинета си и набра домашния си номер на черния телефон с шумна шайба.

Когато Сабиха вдигна, той каза:

– И тази вечер имам събрание. Моля те, не ме чакай за вечеря.

– Пак ли? – отвърна съпругата му раздразнено. – Вече почти три седмици не сме вечеряли заедно. Скъпи, никого ли там освен тебе няма кой да чака вкъщи?

– Как можеш да говориш така, за Бога? Германската армия е стигнала българската граница. Ах, вие, жените, как не го разбирате! – каза Маджид и затвори телефона.

И съпругата му беше същата като майка му. Всекидневните домашни грижи за къщата, в колко часа трябва да се хранят и заспиват децата, събирането на семейството около масата за вечеря – всичко това за тях не губеше ни мъничко от важността си дори във военно време. “Нима опитът на Ататюрк да ги превърне в по-съвременни жени се оказва напразен?”, помисли си той. “Очевидно нашите жени са призвани най-вече да бъдат майки и домакини.” Но и в това вече не беше сигурен. Та Сабиха бе оставила голяма част от майчинските си задължения около възпитанието на дъщеря им в ръцете на бавачката? Дълбоко в себе си той започваше да намира поведението й като съпруга за странно. В началото се гневеше и си мислеше, че отчуждението й е мълчалив протест срещу безкрайните заседания, които продължаваха до ранни зори. Какво право имаше тя да се ядосва, че той работи до късно? Той ли бе виновен за войната? По своя вина ли закъсняваше вечер? А ако действително се окажеха въвлечени във войната и тя започнеше, коя от съпругите щеше да види повече лицето на съпруга си?

Така си мислеше Маджид, но дълбоко в сърцето си знаеше, че поведението на Сабиха не се дължи единствено на себичността й. Струваше му се, че тя е на ръба на някаква депресия. От доста време насам изглежда нищо не можеше да зарадва младата жена. Докато преди, тя не пропускаше хубаво време, за да организира пикници, да гледа конни надбягвания а в дъждовни дни обичаше да играе карти. Същата жена сега не поглеждаше към нищо.

Когато се прибираше късно, той често заварваше съпругата си дълбоко заспала. Когато легнеше и я прегърнеше през кръста тя се отдръпваше. В редките случаи, в които си лягаха по едно и също време, тя все си намираше някакво извинение, за да заспи веднага. Очевидно бе, че има някакъв проблем, но със сигурност моментът не бе подходящ за нервен срив. Как, за Бога, да намери време да се погрижи за нея, след като бе претрупан с работа? Дори когато заседанията продължаваха до полунощ, на следващата сутрин преди седем часа Маджид трябваше да се яви в министерството.

 

ЖИВЕЕХА В НЕСИГУРНИ ВРЕМЕНА. Турция се намираше на тесен мост, свързващ два огнени бряга. От едната страна бе Великобритания, която естествено се грижеше само за собствените си интереси и притискаше Турция да й стане съюзник, а от другата страна заплашително бе застанала Германия. И сякаш, че това не бе достатъчно, Турция бе лице в лице с настоятелните заплахи на Русия, която отдавна беше хвърлила око на градовете Карс, Ардахан, самия Босфор и другите проливи.

Всичко това висеше като дамоклев меч над родината му. Независимо коя страна ще избере Турция за съюзник, недай си Боже, да загубят, Русия тутакси щеше да представи тежка фактура и да се разплати за Босфора, който кошмар продължаваше вече втора година и не се знаеше как ще приключи…

От Първата световна война президентът Иньоню бе разбрал цената да си на страната на губещия, той си беше научил добре урока. И в момента бе готов да даде мило и драго, за да разбере кой ще победи този път. Но и най-добрата врачка едва ли би могла да предскаже изхода. Тази прогноза трябваше да направят хората на Министерство на външните работи и Генералния щаб, и по време на безкрайните заседания, продължаващи до късно през нощта, те бяха обсъдили, анализирали и съставили списък с всички възможни последици.

Маджид се гордееше, че е член на консултантския отдел в Генералния щаб. В същото време, откакто италианците бяха нападнали Гърция, огненият обръч около Турция се затягаше. Раздразнителността на правителствените служители преминаваше и у семействата им…

 

Откъс от „Последен влак за Истанбул“, Айше Кулин

Предстоящо излизане от печат