– Какво носиш в торбата, татенце? – попита Клеър. Сграбчи плячката на Хелън и затършува. – Джинси, вълнена жилетка, тениски, бельо… я чакай малко! Ходиш да купуваш бельо заедно с баща си? Ъх!

– Нямам избор! – оплака се Хелън, като издърпа рязко чантата си. – Трябваха ми нови сутиени! Както и да е, баща ми се криеше в книжарницата, докато пробвах всичко. Но повярвай ми, дори мисълта, че е надолу по улицата, докато пазарувам бельо, е истинско мъчение – каза тя с усмивка върху почервеняващото си лице.

– Не може да е чак толкова притеснително. Не е като да се опитваш да си купиш нещо сексапилно. Боже, Лени, не мислиш ли, че дрехите ти са направо бабешки? – Клеър извади чифт бели памучни долни гащи с крачоли. Хелън дръпна бабешките кюлоти и ги натика на дъното на торбата, докато Клеър даде воля на великолепния си смях.

– Знам, толкова съм смотана, че вече е станало заразно – отвърна Хелън, мигновено простила на Клеър за забележката, както обикновено. – Не се ли страхуваш, че ще прихванеш гибелна форма на загубенящина от мен?

– Не. Аз съм толкова невероятна, че не прихващам. Във всеки случай чудаците са най-готините хора. Всичките сте толкова възхитително подкупни. И обожавам как се изчервяваш, когато говоря за долни гащи.

Клеър бе принудена да се закрепи, когато двама туристи, които правеха снимки, се втурнаха на палубата до тях. С помощта на клатушкането на палубата Клеър изблъска туристите от пътя си с едно от усвоените от нинджите движения за запазване на равновесие. Те се дръпнаха встрани, препъвайки се, като се смееха на “развълнуваната вода”, без изобщо да усетят, че Клеър ги е докоснала. Хелън се заигра със сърцевидното колие, което винаги носеше, и се възползва от благоприятната възможност да се облегне на парапета, за да посрещне дребното тяло на приятелката си.

За нещастие на болезнено стеснителната Хелън, тя имаше биещия на очи ръст от метър и седемдесет и пет, и продължаваше да расте. Беше се молила на Исус и на Буда, на Мохамед и на Вишну да накарат растежа й да спре, но продължаваше да усеща игличките в крайниците си и схващането на мускулите от нов изблик на растеж нощем. Обещаваше си, че ако стигне до ръст от метър и осемдесет, поне ще е достатъчно висока, за да се изкатери по предпазния парапет и да се хвърли от върха на фара в Сиасконсет.

Продавачките все й повтаряха каква късметлийка е, но дори те не можеха да й намерят панталони по мярка. Хелън се беше примирила с факта, че за да си купи достатъчно дълги дънки на приемлива цена, трябваше да вземе няколко номера по-големи, но ако не искаше все пак да й падат, трябваше да се примири с лекия ветрец, подухващ около глезените й. Хелън беше почти сигурна, че “ужасяващо завистливите” продавачки не се разхождаха с измръзнали глезени. Или с показващ се задник.

– Стой изправена – изсъска Клеър автоматично, когато видя Хелън да се прегърбва, и Хелън се подчини. Клеър беше маниачка на тема “добра стойка” – качество, което имаше нещо общо с фанатично благовъзпитаната й майка японка и още по-благовъзпитаната й, облечена в кимоно, баба.

– Добре! Към главния въпрос! – обяви Клеър. – Сещаш ли се за онази огромна къща с двор за милиарди долари, дето беше собственост на оня тип от “Ню Инглънд Пейтриътс”?

– Онази в Сконсет? Естествено. Какво за нея? – попита Хелън, като си представи частния плаж на къщата и изпита облекчение, че баща й не изкарваше в магазина си достатъчно пари, за да купи къща по-близо до водата.

Като дете Хелън без малко не се беше удавила, и оттогава насам тайно вярваше, че Атлантическият океан се опитва да я убие. Винаги беше таила тази параноя в себе си и все още беше ужасна плувкиня. Честно казано, можеше да се плацика във водата по няколко минути, но изобщо не я биваше да плува. В крайна сметка потъваше като камък, без значение колко солен беше океанът или колко усилено гребеше с ръце и крака.

– Най-накрая са я продали на голямо семейство – каза Клеър.

– Или на две семейства. Не съм сигурна как стоят нещата, но май има двама бащи, и те са братя. И двамата имат деца – значи децата са братовчеди. – Клеър сбърчи чело. – Както и да е. Въпросът е, че който и да се е нанесъл, има цял куп деца. И всичките са горе-долу на една възраст. Май има две момчета, които ще бъдат в нашия випуск.

– И нека позная – заяви Хелън с напълно сериозно изражение. – Хвърлила си едни карти Таро и си видяла, че и двете момчета ще се влюбят в теб, а после ще се бият до смърт за теб.

Клеър срита Хелън в прасеца.

– Не, глупаче. Има по един за всяка от нас…

– Но ако ми купиш кола сега, тя ще стане твоя, когато замина да следвам след две години. Все още ще е почти нова – каза оптимистично Хелън. За нейно нещастие, баща й не беше глупак.

– Лени, само защото щатът Масачузетс смята, че е в реда на нещата шестнайсетгодишните да шофират… – подхвана Джери.

– Почти седемнайсет – напомни Хелън.

– …не значи, че трябва да се съглася с това. – Той печелеше, но Хелън още не беше загубила.

– Знаеш, че на Пиги й остават само още година-две живот – каза Хелън, имайки предвид древния джип Вранглер, който баща й караше, и за който тя подозираше, че като нищо може да е бил паркиран пред замъка, където е била подписана Магна Харта.

– И само си помисли за всички пари за бензин, които бихме могли да спестим, ако си купим кола хибрид или дори изцяло задвижвана с електричество. Поздрави бъдещето, татко.

– Ъ-хъ – бяха единствените му думи.

Сега вече беше изгубила.

Хелън Хамилтън изсумтя тихо под носа си и се загледа през перилата на ферибота, който я връщаше в Нантъкет. Замисли се върху перспективата още една година да ходи на училище с колело през ноември, а когато снегът беше твърде дълбок, да врънка някого да я закара, или, най-ужасното от всичко, да взима автобуса. Потръпна, предчувствайки мъчителното преживяване, и се опита да не мисли за това. Някои от туристите, излезли на разходка в Деня на труда, я зяпаха – нещо твърде обичайно – затова Хелън се опита да извърне лице възможно най-дискретно. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само основните си черти – две очи, нос и уста, – но непознатите от отдалечения край на острова имаха навика да я зяпат, което беше наистина дразнещо.

За късмет на Хелън повечето туристи на ферибота през този следобед бяха дошли заради гледката, а не, за да рисуват портрета й. Бяха така твърдо решени да съберат впечатления от красотата на пейзажа преди края на лятото, че се чувстваха длъжни да ахкат и охкат пред всички чудеса на Атлантическия океан, макар тази красота напълно да убягваше на Хелън. Ако питаха нея, да растеш на миниатюрен остров бе единствено досадно, и тя нямаше търпение да отиде в колеж отвъд острова, отвъд Масачузетс и отвъд цялото източно крайбрежие, ако успееше.

Не че Хелън мразеше живота си у дома. Всъщност тя и баща й се разбираха идеално. Майка й ги бе зарязала и двамата, когато Хелън беше бебе, но Джери отрано се беше научил да дава на дъщеря си точно колкото внимание й беше нужно. Не кръжеше неспирно около нея, и въпреки това винаги беше налице,

когато тя имаше нужда от него. Под крехкия пласт негодувание заради настоящата ситуация с колата, тя знаеше, че не би могла да иска по-добър баща.

– Ей, Лени! Как е хавата? – извика познат глас. Към нея идваше Клеър, най-добрата й приятелка, откакто се беше родила. Отблъскваше нестабилно крачещите туристи от пътя си с умели побутвания. Прехласващите се по морето туристи, дошли за еднодневен излет, се отдръпваха с криволичене от Клеър, сякаш тя беше краен бранител в отбор по американски футбол, а не дребничко като елф момиче, деликатно покачено на сандали с платформи. Тя премина с лекота през блъсканицата, която беше предизвикала, и се вмъкна до Хелън на парапета.

– Хей! Кикотеща се напаст! Виждам, че освен това си напазарувала едно-друго за училище – каза Джери, докато прегръщаше Клеър с една ръка покрай пакетите.

Клеър Аоки, наричана още Кикотещата се напаст или Гигълс, беше известна с дръпнатия си характер. Всеки, който погледнеше сто петдесет и пет сантиметровото й тяло и деликатните азиатски черти и не успееше да разпознае вродената й непоследователност, рискуваше да си изпати страховито от силно подценен противник. Прякорът “Кикотещата се напаст” беше личното й проклятие. Беше го получила още като бебе. В защита на приятелите и семейството й трябва да се каже, че бе невъзможно да устоят да я наричат с този прякор. Клеър имаше

безспорно най-хубавия смях във Вселената. Никога изкуствен или писклив, той беше от онзи смях, който може да накара всички, които са достатъчно близо за да го чуят, да се засмеят.

– Тъй вярно, татко на най-добрата ми приятелка – отвърна Клеър. Отвърна на прегръдката на Джери с искрена привързаност, пренебрегвайки факта, че я беше нарекъл с омразния прякор. – Мога ли да поговоря с вашата дъщеря? Съжалявам за грубостта, но е върховна тайна, строго поверителна. Бих ви казала… – подхвана тя.

– Но после ще се наложи да ме убиеш – довърши сериозно Джери. Послушно затътри крака към плажната будка, за да си купи сода с много захар, докато дъщеря му, отговорничката по хранителния режим, не гледаше…

 

А н к а р а , 1 9 4 1 г.

МАКАР ЧЕ КОГАТО ИЗЛЕЗЕ СУТРИНТА, Маджид беше предупредил Сабиха, че ще се прибере късно, доброто му възпитание го накара да се почувства неспокоен, щом видя, че минава осем часа. Той се извини и излезе от заседателната зала, отиде в кабинета си и набра домашния си номер на черния телефон с шумна шайба.

Когато Сабиха вдигна, той каза:

– И тази вечер имам събрание. Моля те, не ме чакай за вечеря.

– Пак ли? – отвърна съпругата му раздразнено. – Вече почти три седмици не сме вечеряли заедно. Скъпи, никого ли там освен тебе няма кой да чака вкъщи?

– Как можеш да говориш така, за Бога? Германската армия е стигнала българската граница. Ах, вие, жените, как не го разбирате! – каза Маджид и затвори телефона.

И съпругата му беше същата като майка му. Всекидневните домашни грижи за къщата, в колко часа трябва да се хранят и заспиват децата, събирането на семейството около масата за вечеря – всичко това за тях не губеше ни мъничко от важността си дори във военно време. “Нима опитът на Ататюрк да ги превърне в по-съвременни жени се оказва напразен?”, помисли си той. “Очевидно нашите жени са призвани най-вече да бъдат майки и домакини.” Но и в това вече не беше сигурен. Та Сабиха бе оставила голяма част от майчинските си задължения около възпитанието на дъщеря им в ръцете на бавачката? Дълбоко в себе си той започваше да намира поведението й като съпруга за странно. В началото се гневеше и си мислеше, че отчуждението й е мълчалив протест срещу безкрайните заседания, които продължаваха до ранни зори. Какво право имаше тя да се ядосва, че той работи до късно? Той ли бе виновен за войната? По своя вина ли закъсняваше вечер? А ако действително се окажеха въвлечени във войната и тя започнеше, коя от съпругите щеше да види повече лицето на съпруга си?

Така си мислеше Маджид, но дълбоко в сърцето си знаеше, че поведението на Сабиха не се дължи единствено на себичността й. Струваше му се, че тя е на ръба на някаква депресия. От доста време насам изглежда нищо не можеше да зарадва младата жена. Докато преди, тя не пропускаше хубаво време, за да организира пикници, да гледа конни надбягвания а в дъждовни дни обичаше да играе карти. Същата жена сега не поглеждаше към нищо.

Когато се прибираше късно, той често заварваше съпругата си дълбоко заспала. Когато легнеше и я прегърнеше през кръста тя се отдръпваше. В редките случаи, в които си лягаха по едно и също време, тя все си намираше някакво извинение, за да заспи веднага. Очевидно бе, че има някакъв проблем, но със сигурност моментът не бе подходящ за нервен срив. Как, за Бога, да намери време да се погрижи за нея, след като бе претрупан с работа? Дори когато заседанията продължаваха до полунощ, на следващата сутрин преди седем часа Маджид трябваше да се яви в министерството.

 

ЖИВЕЕХА В НЕСИГУРНИ ВРЕМЕНА. Турция се намираше на тесен мост, свързващ два огнени бряга. От едната страна бе Великобритания, която естествено се грижеше само за собствените си интереси и притискаше Турция да й стане съюзник, а от другата страна заплашително бе застанала Германия. И сякаш, че това не бе достатъчно, Турция бе лице в лице с настоятелните заплахи на Русия, която отдавна беше хвърлила око на градовете Карс, Ардахан, самия Босфор и другите проливи.

Всичко това висеше като дамоклев меч над родината му. Независимо коя страна ще избере Турция за съюзник, недай си Боже, да загубят, Русия тутакси щеше да представи тежка фактура и да се разплати за Босфора, който кошмар продължаваше вече втора година и не се знаеше как ще приключи…

От Първата световна война президентът Иньоню бе разбрал цената да си на страната на губещия, той си беше научил добре урока. И в момента бе готов да даде мило и драго, за да разбере кой ще победи този път. Но и най-добрата врачка едва ли би могла да предскаже изхода. Тази прогноза трябваше да направят хората на Министерство на външните работи и Генералния щаб, и по време на безкрайните заседания, продължаващи до късно през нощта, те бяха обсъдили, анализирали и съставили списък с всички възможни последици.

Маджид се гордееше, че е член на консултантския отдел в Генералния щаб. В същото време, откакто италианците бяха нападнали Гърция, огненият обръч около Турция се затягаше. Раздразнителността на правителствените служители преминаваше и у семействата им…

 

Откъс от „Последен влак за Истанбул“, Айше Кулин

Предстоящо излизане от печат