Вирджиния Улф: моята първа и най-голяма любов

Вирджиния Улф е умеела да бъде душата на компанията. Искам да започна именно с това, защото Улф, която почина преди 70 години (Кънингам пише тези редове през 2011 г.), най-често е представяна като една от най-мрачните фигури в английската литература, смръщена и тъжна, с камък в джоба си, вперила зловещ поглед от ъгълчето, отредено ѝ от литературната история.

Тя, разбира се, е имала своите по-тъмни периоди. Но повече за това по-късно. Преди всичко, искам да съобщя на онези от вас, които вероятно не знаят, че в моментите, когато не е страдала от депресия, тя се е превръщала в съвършено различен човек – появата ѝ на всяко празненство била очаквана с нетърпение; тя умеела да говори увлекателно почти по всяка тема; била бляскава и очарователна; винаги изслушвала с интерес мнението на събеседника си (макар не винаги да го споделяла); обичала самата идея за бъдещето, наред с всички удивителни чудеса, които очаквала да ѝ предложи.

Макар че била безстрашна феминистка, тя била в състояние с дни да се терзае заради язвителна забележка по повод на тоалета ѝ. Това е стара и добре позната история: недооценен приживе писател, получил признание с течение на времето. И все пак. Улф е можела да бъде очарователна, но си оставала ранима, страдала от тежки пристъпи на депресия, била фригидна, не умеела да се облича модерно – най-вероятно едва ли някой я е смятал за достатъчно значима фигура, която да устои на изпитанията на времето…

Една от причините Вирджиния Улф да сложи край на живота си на 59-годишна възраст, е твърдото ѝ убеждение, че последният ѝ роман “Between the Acts” е пълен провал. Малцина са значимите писатели, проявили през живота си такава неувереност в таланта си.

След като бе публикуван романа ми „Часовете”, в който Вирджиния Улф е една от главните героини, неочаквано започнаха да ме сочат за познавач на живота и творчеството ѝ. Но далеч по-изненадващо за мен бе, когато ми казваха: „Да, Улф е невероятна, но не може  да се сравнява с Джойс, нали?”

Да, тя не е била Джойс. Била е самата себе си. Поставяла си е свои собствени граници. Писала е само за хората от висшата класа и никога не е написала дори думичка за секс. Във всичките ѝ произведения присъстват само две романтични целувки – едната в първия ѝ роман “The Voyage Out” (1915), а другата в „Мисис Далауей”(1925) – но това са две от най-ранните ѝ творби, а в последвалите ги няма дори намек за еротика.

Подозирам, че, за разлика от Джойс, към Улф са се отнасяли със съмнение, преди всичко заради факта, че тя е писала за жени и подробности от бита, т.е. сфера, която по това време е била присъща предимно за жените. Джойс, от своя страна, е имал благоразумието да пише предимно за мъже.

Като жена, Улф прекрасно разбирала колко безпомощни се чувстват жените, на които не се предоставяло поле за действие. Освен това била твърдо убедена, че живот, прекаран в поддържане на дома и устройване на празненства съвсем не е задължително да е банален. Тя ни учи да разбираме, че дори скромният, прекаран между стените на дома, живот, може да е увлекателно пътешествие за човека, който го живее, колкото и тривиален да изглежда за страничния наблюдател. Тя отказва да отхвърли това, което другите писатели предпочитали да игнорират…

И все пак… Улф, по-добре от мнозина, е знаела колко тежки са душевните терзания, но поради някаква мистериозна проява на духа е умеела по-добре от мнозина да предаде състоянието на неподправена радост от факта, че просто живееш на света. Животът в книгите ѝ е великолепен, ярък, възхитителен, съществува въпреки всичко и побеждава мрака и унинието.

За пръв път прочетох „Мисис Далуей”, когато бях второкурсник в гимназията. Бях порядъчно мързелив и не бях от момчетата, които биха чели просто за удоволствие. Всъщност, започнах да я чета, за да впечатля момиче, което я четеше по същото време…

Бях само на петнайсет и не разбирах нищо от прочетеното. Не намирах смисъл в „Мисис Далауей” и опитите ми да изглеждам като интелектуалец в очите на въпросното момиче се провалиха. Въпреки това обаче, макар и неопитен, и мързелив, почувствах наситеността, симетрията и силата на фразите ѝ. Тогава си помислих: „Охо, тя владее толкова виртуозно езика, колкото Джими Хендрикс китарата”. Имах предвид, че Улф умее да балансира между реда и хаоса, и когато ти се струва, че изречението всеки миг ще се разпилее, тя отново го събира в мелодия… Четенето на „Мисис Далауей” ме промени и, до известна степен, ме превърна в запален читател.

Десетилетия след първия прочит на романа, който едновременно ме озадачи и омагьоса – който, ако щете дори ме промени – аз реших да напиша роман за Вирджиния Улф и „Мисис Далауей”. Идеята ме караше да треперя вътрешно. От една страна, ако се доближиш твърде много до един гений, може да се получи така, че да изглеждаш още по-незначителен, отколкото си в действителност. От друга страна, аз съм мъж, а Улф е не само велика писателка, но и икона на феминизма. Имах някакво странно усещане, че тя може да бъде разбрана само от жени.

Въпреки това исках да напиша книга за четенето. Когато бях млад не разбирах дълбочината на „Мисис Далауей”, но тогава за първи път разбрах какъв ефект би могъл да се постигне само с помощта на мастило и хартия. Изглежда, че когато някои от нас прочетат подходящата книга в точния момент, натрупват важен житейски опит и събират материал за собствено творчество.

И макар опасенията ми да не ме напускаха, реших да рискувам: по-добре да изгоря в ужасни пламъци, но да напиша книга, която знам, че мога да напиша. И се захванах за работа…

Майкъл Кънингам – 2011г.

Източник: The Guardian

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail