Бестселър авторът Райли Сейгър се завръща със смразяващ готически трилър за млада болногледачка, изпратена да се грижи за жена, обвинена в достойно за Лизи Бордън жестоко избиване на собственото си семейство преди десетилетия.
На седемнайсет в яростта си Ленора Хоуп с въже обесила сестра си…
„Единствената оцеляла“ е прекрасно готическо вълнуващо пътуване, което задава и редица важни въпроси за скръбта, загубата и тайните, които пазим дори от най-близките си. Забавен, страховит, поглъщащ… – новият роман на Райли Сейгър ще заинтригува всички почитатели на хоръра, които търсят изобилие от обрати и завои в четивата си.
***
Едно
Офисът е на Мейн Стрийт, сместен между салон за красота и витрина на магазин, която, като поглеждам сега назад, ми се струва пророческа. Когато бях тук за първоначалното интервю за работа, това беше туристическа агенция, с плакати по витрината, които предлагаха свобода, бягство, огрени от слънце небеса. При последното ми идване, когато ми съобщиха, че съм временно отстранена, тя беше празна и тъмна. Сега, шест месец по-късно, е студио за аеробика и нямам представа какво ли предвещава това.
В офиса господин Герлен ме чака зад бюро в далечния край на пространство, явно предназначено за търговия на дребно. Освободено от рафтовете, касите и изложените продукти, мястото е твърде обширно и празно за офис само с един служител. Звукът от затварянето на вратата зад мен отеква през празното пространство неестествено силно.
– Кит, здравей – казва господин Герлен; звучи далеч по-дружелюбно, отколкото при последното ми идване. – Толкова е хубаво да те видя отново.
– Подобно – лъжа. Никога не съм се чувствала удобно в близост до господин Герлен. Слаб, висок леко наподобяващ ястреб, като нищо би могъл да мине за директор на погребален дом. Подобаващо, предвид как това обикновено е последната спирка за повечето клиенти на агенцията.
„Герлен – Здравна грижа по домовете“ специализира в дългосрочна помощ, извършвана от живеещи в дома медицински сестри – една от малкото агенции в Мейн, които правят това. Стените на офиса са облепени с плакати на усмихнати медицински сестри, макар че, подобно на мен, по-голямата част от персонала на агенцията не може законно да претендира за такава титла.
– Сега сте болногледачка – беше ми казал господин Герлен по време на онова съдбовно първо посещение. – Не полагате сестрински труд. Грижите се.
Настоящият списък с болногледачи е изложен на дъска за съобщения зад бюрото му и показва кой е на разположение и кой в момента е с пациент. Някога името ми беше сред тях, никога на разположение, винаги грижеща се за някого. Гордеех се с това. Винаги, когато ме питаха как си изкарвам прехраната, докарвах най-добрата си имитация на господин Герлен и отвръщах: „Грижа се за болни“. Звучеше благородно. Достойно за възхищение. Хората ме гледаха с повече уважение, след като го кажех, и това ме караше да мисля, че най-накрая съм намерила цел. Умна, но невписваща се в ничии представи за добра ученичка, бях издрапала през гимназията и след като се дипломирах, се мъчех да реша какво да правя с живота си.
– Бива те с хората – каза майка ми, след като ме уволниха от екипа машинописки в един офис. – Може би сестринската грижа е нещо, което би могла да вършиш.
Но работата като медицинска сестра изискваше още обучение.
Затова станах следващото най-добро нещо.
Докато извърших погрешното действие.
Сега съм тук, неспокойна, нервна и уморена. Толкова ужасно уморена.
– Как си, Кит? – пита господин Герлен. – Отпочинала и освежена, надявам се. Няма нищо по-добро за духа от това да се порадваш на малко свободно време.
Честно казано, нямам представа как да отговоря. Чувствам ли се спокойна и отпусната, след като бях отстранена от работа без заплащане преди шест месеца? Освежаващо ли е да съм принудена да спя в спалнята от детството си и да стъпвам на пръсти около безмълвния си, кипящ от сдържан гняв баща, чието разочарование обагря всяко общуване помежду ни? Беше ли ми приятно да бъда разследвана от агенцията, щатския Отдел по здравеопазване и Отдела за грижа за хората, от полицията? Отговорът на всичко това е „не“.
Вместо да призная каквото и да е от това пред господин Герлен, просто казвам:
– Да.
– Чудесно – отвръща той. – Сега всичко неприятно е зад гърба ни и е време за ново начало.
Настръхвам. Неприятно. Сякаш всичко е било просто дребно недоразумение. Истината е, че бях прекарала дванайсет години в агенцията. Гордеех се с работата си. Бях добра в това, което правех. Беше ме грижа. И въпреки това в мига щом нещо се бърка, господин Герлен моментално се отнесе с мен като с престъпница. Макар да бях оправдана по всички обвинения и да ми беше позволено да работя отново, цялото изпитание ме остави яростна и озлобена. Особено към господин Герлен.
Не планирах да се връщам в агенцията. Но търсенето на нова работа се оказа пълен провал. Попълних десетки молби за работа, която не исках, но въпреки това бях смазана, когато така и не ми се обадиха за интервю. Зареждане на рафтове в супермаркет. Работа на касата в дрогерия. Обръщане на бургери в онзи нов „Макдоналдс“ с детската площадка до магистралата. Точно сега „Герлен – Медицинска помощ по домовете“ е единственият ми вариант. И макар да мразя господин Герлен, по-омразно ми е да съм безработна.
– Имате ново назначение за мен? – питам, като се опитвам да приключа с това възможно най-бързо.
– Да – потвърждава господин Герлен. – Пациентката преживяла поредица удари преди много години и се нуждае от постоянна грижа. Имала медицинска сестра на пълно работно време – частна, – която си тръгнала доста внезапно.
– Постоянна грижа. Това означава…
– Че ще е нужно да живееш с нея, да.
Кимвам, за да скрия изненадата си. Мислех, че господин Герлен ще ме държи наблизо за първата работа след завръщането ми, като ми възложи една от онези задачи с обичайно работно време, например прекарване на един ден с възрастен човек, които агенцията понякога предлага с намаление на местните. Това обаче звучи като истинска работа.
– Ще бъдат подсигурени квартира и храна, разбира се – продължава господин Герлен. -Но ще бъдеш на разположение двайсет и четири часа в денонощието. Всякакво свободно време, от което се нуждаеш, ще трябва да бъде договорено между теб и пациентката. Интересуваш ли се?
Разбира се, че се интересувам. Но сто различни въпроса ме възпират моментално да кажа „да“. Започвам с един прост, но важен.
– Кога ще започне работата?
– Незабавно. Колкото до това колко време ще си там, ами, ако се представиш задоволително, не виждам причина да не те задържат, докато вече не си необходима.
С други думи, докато пациентката умре. Жестоката реалност на това да си домашна болногледачка е, че работата винаги е временна.
– Къде се намира? – питам, като се надявам, че е в отдалечен район на щата. Колкото по-далече, толкова по-добре.
– Извън града – казва господин Герлен и разбива тези надежди. Съживява ги секунда по-късно, когато добавя: – В „Клифс“.
„Клифс“. Там живеят само нелепо богати хора, на сигурно място в масивни къщи на върха на скалисти зъбери с изглед към океана. Седя със свити в юмруци в скута ръце, ноктите се впиват в дланите ми. Това е неочаквано. Шанс моментално да заменя мърлявото ранчо, където израснах, за къща на „Клифс“? Всичко ми се струва прекалено хубаво, за да е истина. И може би е точно така. Никой не напуска такава работа, освен ако налице няма проблем.
– Защо е напуснала предишната сестра?
– Нямам представа – казва господин Герлен. – Казаха ми само, че намирането на подходяща заместница е проблем.
– Пациентката… – Правя пауза. Не мога да попитам трудна ли е, макар че това е фразата, която най-много искам да използвам. – От специализирани грижи ли се нуждае?
– Не мисля, че проблемът е състоянието й, колкото и да е деликатно. Въпросът, съвсем откровено казано, е нейната репутация.
Размърдвам се на мястото си.
– Коя е пациентката?
– Ленора Хоуп.
Не съм чувала това име от години. Поне от десетилетие. Може би от две. Когато го чувам сега, вдигам поглед от скута си, изненадана. Повече от изненадана всъщност. Смаяна съм. Емоция, която не съм сигурна, че съм изпитвала преди. И въпреки това ето я, тревожен шок, който пърха зад ребрата ми като птица, затворена в клетка.
– Онази Ленора Хоуп?
– Да – изсумтява господин Герлен, сякаш обиден, че макар и само за миг е бил разбран погрешно.
– Нямах представа, че е още жива.
Като по-малка дори не бях разбрала, че Ленора Хоуп е истинска. Бях приемала, че е мит, измислен от децата, за да се плашат помежду си. Известното в училищния двор детско стихче, забравено от тогава насам, бавно си проправя път обратно в паметта ми.
На седемнайсет в яростта си Ленора Хоуп с въже обесила сестра си.
Някои от по-големите момичета се кълняха, че ако угасиш всички лампи, застанеш пред огледало и изрецитираш двустишието, в стъклото може да се появи самата Ленора. А ако това стане, внимавай, защото означава, че семейството ти ще умре в следващия момент. Никога не съм го вярвала. Знаех, че е само вариация на Кървавата Мери, която беше напълно измислена, което означаваше, че и Ленора Хоуп не е истинска.
Едва когато станах тийнейджърка, научих истината. Ленора Хоуп не само беше истинска, но и беше местна, водеща привилегирован живот в голямо имение на няколко километра извън града.
Докато една нощ изперкала.
Намушкала баща си с остър нож и майка си лишила от живот щастлив в разкош.
– Жива е, и още как – казва господин Герлен.
– Боже, сигурно е древна.
– На седемдесет и една е.
Струва ми се невъзможно. Винаги съм приемала, че убийствата стават в друг век. Епоха на кринолини, газени лампи, карети, теглени от коне. Но ако господин Герлен е прав, това значи, че клането на семейство Хоуп е станало неотдавна, предвид обстоятелствата.
Пресмятам наум и заключавам, че убийствата са били през 1929 година. Само преди петдесет и четири години. Когато датата си идва на мястото, същото става и с последните редове на стихчето.
„Не го направих аз“, Ленора тъй твърдяла, но само тя от тримата не е умряла.
И явно все още не е. Позорно известната Ленора Хоуп е жива, не съвсем здрава и се нуждае от грижи. Моите грижи, ако искам назначението. А аз не го искам.
– Нищо друго ли няма? Никакви други нови пациенти?
– Боя се, че не – казва господин Герлен.
– И никой от другите болногледачи не е на разположение?
– Всичките са заети. – Той допира върховете на пръстите си. – Имаш ли проблем с назначението?
Да, имам проблем. Няколко проблема, започващи с факта, че господин Герлен очевидно още мисли, че съм виновна, но без допълнителни доказателства няма правни основания да ме уволни. Понеже временното отстраняване не ме пропъди, той се опитва да го направи, като ми възложи да се грижа за собствената ни малка Лизи Бордън.
– Просто не съм… – Мъча се да намеря правилните думи. – Предвид онова, което е направила, не мисля, че ще се чувствам спокойна да се грижа за човек като Ленора Хоуп.
– Така и не е осъдена за никакво престъпление – казва господин Герлен. – Понеже така и не е доказано, че е виновна, нямаме избор, освен да вярваме, че е невинна. Мислех, че тъкмо ти ще оцениш това.
В студиото по аеробика в съседство започва музика, приглушена зад общата стена. “Physical” на Оливия Нютън Джон. Не за аеробика, макар да се обзалагам, че на онези домакини, които тренират по скъсани суетшърти и топлинки, не им пука. Просто са доволни да пръскат пари, за да се борят с натрупаните с идването на средната възраст тлъстини. Лукс, който не мога да си позволя.
– Знаеш как работи това, Кит – казва господин Герлен. – Аз възлагам назначенията, болногледачите ги изпълняват. Ако това не те устройва, предлагам пътищата ни трайно да се разделят.
С удоволствие бих направила точно това. Освен това знам, че имам нужда от работа. Каквато и да е работа.
Трябва да започна да възстановявам спестяванията си, които са се стопили почти напълно.
Най-вече трябва да се махна от баща ми, който почти не ми е говорил от шест месеца. Помня последното пълно изречение, което отправи към мен, с такава яснота, че може да пробие кожата ми. Седеше на кухненската маса и четеше сутрешния вестник с недокоснатата закуска до себе си. Тръсна шумно вестника върху масата и посочи заглавието на първата страница.
Усетих замайване, докато се взирах в него. Сякаш това се случваше не на мен, а на някого, който играе ролята ми в лош телевизионен филм. Статията включваше снимката ми от училищния годишник. Не беше добра. Аз, опитваща се да докарам усмивка пред онзи син декор, издигнат във физкултурния салон на гимназията, който изглеждаше кален и сив, когато бе предаден с мастилени точки. На снимката перестата ми коса изглеждаше точно както тази сутрин. Вцепенена от шок, първата ми мисъл беше, че трябва да си подновя прическата.
– Това, което казват, не е вярно, Кит-Кат – каза татко, все едно се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре.
Но думите не си пасваха със съкрушеното му изражение. Знаех, че го беше казал не заради мен, а заради себе си. Опитваше се да убеди себе си, че не е вярно.
Баща ми хвърли вестника в боклука и излезе от кухнята без нито дума повече. Оттогава не ми е казал кой знае какво. Сега помислям за онова дълго, натегнато, задушаващо мълчание и казвам:
– Ще го направя. Ще приема назначението.
Казвам си, че няма да е толкова лошо. Работата е само временна. Няколко месеца най-много. Само докато спестя достатъчно пари да се преместя някъде на ново място. Някъде на по-добро място. Някъде далече оттук.
– Чудесно – отвръщагосподин Герлен без помен от ентусиазъм. – Ще трябва да се явиш на работа възможно най-скоро.
Получавам упътвания как да стигна до къщата на Ленора Хоуп, телефонен номер, на който да се обадя, ако се затрудня да я намеря, и кимване от господин Герлен, което дава знак, че въпросът е уреден. Докато си тръгвам, поглеждам крадешком към дъската за съобщения зад бюрото му. В момента трима болногледачи са без назначения. Значи има други на разположение. Причината да излъже за това не ми убягва.
Все още ме наказват, задето наруших протокола и опетних безупречната репутация на агенцията.
Но докато се измъквам през вратата и излизам в хапещия октомврийски въздух на Мейн, се сещам за още една причина, поради която ми възложиха тази задача. По-смразяваща от времето.
Господин Герлен ме избра, защото Ленора Хоуп е единствената пациентка, за която никой – дори и полицията – няма да възрази, ако я убия.
