Сложете чайника да заври и се потопете в очарователната нова уютна криминална загадка в безметежното наглед крайбрежно градче.
Сериен убиец дебне възрастните хора в Саутборн. Единствената улика, която оставя, е плочка от домино в ръката на всяка жертва – с издълбано на гърба име.
Фиона, Сю и Дейзи, доброволки в местния благотворителен магазин „Кучетата се нуждаят от уютни домове“, са в шок, когато научават, че любимата им клиентка е мъртва.
Прочетете първа глава от новата ни уютна мистерия „Чай, торти и убийства“ на Питър Боланд:
Първа глава
Фиона Шарп харесваше живота си.
Радваше се, че коленете ѝ все още бяха здрави, и макар понякога да скърцаха като викторианско стълбище, никое от тях не даваше признаци да има нужда от подмяна скоро. Бедрата ѝ също бяха в доста добро състояние.
Харесваше ѝ да бъде пенсионерка, особено в Саутборн, малко предградие, сгушено между Борнмут и Крайстчърч. Там имаше традиционен магазин за лакомства, в който продаваха кръгли сладки, лимонови бонбони и други захарни изделия както си му беше реда – от големи, прашни стъклени буркани, наредени на високи до тавана рафтове. Продавачът ги изсипваше в малки раирани хартиени пликове, които захващаше от двата края и навиваше, преди да ги подаде на купувача. Харесваше и местния железарски магазин, където мъже в кафяви гащеризони все още притичваха зад изтъркания тезгях, за да ти донесат желаното, макар Фиона никога да не беше събрала смелостта да им поиска четири свещи.
Харесваха ѝ красивите малки улички и пътища на Саутборн, покрай които в линия бяха наредени огромни, здрави и стабилни джорджиански къщи. Харесваше ѝ как линията водеше до тревисто скалисто възвишение, което се извисяваше като страж над широк залив с пясък, мек като захар „Демерара“.
Харесваше ѝ да бъде доброволка в благотворителния магазин „Кучетата се нуждаят от уютни домове“, който събираше средства за… ами, кучета, които се нуждаеха от уютни домове. Обичаше хората, с които работеше. Това ѝ даваше усещането, че е част от екипа, а не постоянен турист, като какъвто понякога се чувстваха някои пенсионери.
Харесваше Саймън льо Бон. Не онзи Саймън льо Бон, разбира се, а нейният малък, рошав териер, който вероятно беше кръстоска с друга порода, но каква точно – никой не знаеше. Беше толкова мърляв, че редовно изглеждаше сякаш някой го беше използвал, за да изчисти къщата си. Осиновен от екипа на „Кучетата се нуждаят от уютни домове“, Фиона го беше кръстила на вокалиста на „Дюран Дюран“, защото рошавата му козина веднага ѝ напомни на гъстата прическа тип „мулет“ на певеца, чиито кичури не се поддаваха на гравитацията.
Най-много обаче харесваше да се прибере вкъщи в края на деня и да наблюдава залязващото слънце от верандата си, докато пие чай – или нещо по-силно – и разлиства твърдите страници на някой криминален роман, а Саймън льо Бон спи в краката ѝ.
Имаше само три неща в този живот, които не ѝ харесваха.
Първото можеше да види напред, докато завиваше зад ъгъла, стискайки ключовете за магазина в джоба си.
Второто щеше да дойде съвсем скоро.
Третото… Никога не смееше да споменава третото.
Докато благотворителния магазин беше затворен през почивните дни, хората намираха за напълно приемливо да оставят своите дарения отпред, като ги струпваха до витрината. Нищо не изнервяше Фиона повече от оставените без надзор дарения, които създаваха неприятна гледка. Дори не бяха истински дарения. По-често бяха боклуци, защото на хората не им се разхождаше до центъра за рециклиране. Безпорядъкът от кутии и пълни чували за боклук обикновено бяха само за сметището.
Заради това Фиона беше сложила огромна табела на прозореца, която почти винаги оставаше незабелязана.
— Коя част от „Не оставяйте дарения отвън, когато е затворено“ не разбират? — измърмори тя под носа си.
Денят на Фиона беше на път да стане още по-лош, когато забеляза второто най-досадно нещо в живота си – Софи Хавърфорд от „Котешки съюз“, конкурентния благотворителен магазин, намиращ се от другата страна на улицата. Фиона нямаше нищо против други благотворителни магазини. Нямаше нищо против котките. Това, което не харесваше, беше Софи Хавърфорд. Сякаш някаква висша сила беше измислила най-ефективния начин, по който да ядосва Фиона, и го беше трансформирала в един човек. Софи беше самодоволна, надута снобка, която мислеше и говореше прекалено много за себе си, докато ходеше наперено, сякаш беше кралица на Саутборн, и раздаваше въздушни целувки наоколо като конфети на сватба.
Докато Софи крачеше решително през улицата, черната ѝ, кадифена пелерина с качулка се развяваше театрално зад нея. За бога, едва понеделник беше. Но това, което носеше в ръцете си, накара Фиона да усети още по-силно шума в ушите си. Нито един благотворителен магазин не беше имунизиран срещу оставени през почивните дни дарения, дори и „Котешки съюз“. Но вместо да се справи с тях, Софи беше решила да си спести един кашон работа, като го беше взела от своята купчина и го беше добавила към купчината пред магазина на Фиона.
— Ей! — Фиона ускори крачка, докато Саймън льо Бон теглеше повода си. — Виждам те, Софи Хавърфорд! Виждам те! Спри веднага!
Щом чу гласа на Фиона, Софи пусна кашона върху купчината пред „Кучетата се нуждаят от уютни домове“. Врътна се на балетния си ток, като разпери нелепата си пелерина около себе си като злодей в пантомима, след което побърза обратно през улицата, за да се скрие в магазина си.
Секунди по-късно запъхтяната Фиона стигна до купчината с кашони и пълни чували пред „Кучетата се нуждаят от уютни домове“. Прегледа набързо кашона, който Софи беше донесла, за да види какъв боклук беше оставила. Една мухлясала вана за крака (типично дарение за благотворителност, което не вършеше никаква работа на търговците на стоки – никой не го искаше, защото никой не ползваше такова нещо), натъпкана до един ръждясал тостер за сандвичи без щепсел. Такива вещи и нови не бяха кой знае колко необходими, а като стари пък съвсем.
Фиона се разрови по-навътре. На дъното на кашона имаше нещо, което я накара да настръхне.
Тя мигна и затаи дъх.
Беше нож. Изцапан с кръв.
