Из “One Step Closer” на Джеф Блу

В “One Step Closer” Джеф Блу разказва драматичната история на необичайното партньорство, довело до създаването на Hybrid Theory, най-продавания дебютен албум на XXI век.

От неповторимата перспектива на мениджъра, който ги открива, “One Step Closer” разкрива как колежанският стаж на Брад Делсън се превръща в катализатор за няколко млади музикални визионери, водени от Майк Шинода, и дава тласък на група, която преживява безброй откази, надхвърля всички очаквания и се превръща в гласа на цяло поколение.

Надникни между кориците:

***

Първа глава

Новият ми стажант

Изтощен и с пулсираща от болка глава, влязох, леко олюлявайки се, в лобито на ZombaJiveZomba/Jive Music. Шамароса ме гласът на Ник Картър, пеещ „As Long as You Love Me”.

– Трябва да забранят със закон пускането на Backstreet Boys преди десет сутринта.

– Почти десет и петнайсет е – обади се някакъв глас, докато вървях по черния килим и покрай канапетата от червена изкуствена кожа към рецепцията.

– Божичко, какво ти се е случило? – попита рецепционистката ни Стефани, като ми подаде няколко диска с името ми, изписано отгоре.

– Партито на Interscope. Това ми се случи – опитах да се изсмея.

– Нямаше ли снощи да водиш лекция в Калифорнийския университет?

– Успях да изпълня и двете мисии – отвърнах.

– Имаше ли късмет с намирането на нов стажант? – попита Стефани.

– На всички им трябват само кредити за университета. Аз искам някой, който има амбиция и добър музикален слух. Иначе това е загуба на време – казах и се отдалечих, докато от офиса на един отколегите продължаваха да гърмят Backstreet Boys.

– Между другото, едно хлапе… – извика тя след мен, но гласът ѝ бе погълнат от музиката.

Влачейки се покрай редицата от златни и платинени плочи, красящи стените, свих зад ъгъла към офиса си, когато изведнъж в крака ме удари кец Converse.

Някакъв човек с чудовищно къдрава маса на главата вместо коса, облечен в камуфлажни къси панталони, се въртеше в работния ми стол. Дисковете излетяха от ръцете ми.

– Какво, по дяволите? Кой си ти? – попитах, изумен.

Къдравата маса подскочи. С протегната ръка, момчето каза:

– О, боже, извинете. Казвам се Брад Делсън. Снощи бях на лекцията ви.

Докато куцуках към стола за посетители, телефонът в офиса ми звънна. Беше Стефани.

– Ей, не бях сигурна дали ме чу. В офиса те чака някой. Каза ми, че го очакваш.

– Не, не го очаквах. Поне не мисля, че го очаквах.

– Един ден и аз бих искал да имам такъв офис. Имате мега добрите ударни, китари и клавири, а гледката към Сънсет Булевард е направо убиец. Супер яко – каза Брад ентусиазирано.

– Чакай, чакай, не бързай толкова. Какво правиш в офиса ми?

– Снощи казахте, че си търсите стажант. Някой, който да ви помогне да развиете новата си изпълнителка Мейси Грей.

– А, да. Ти беше единственият, който хареса демото ѝ. Сега се сещам откъде ми е позната косата ти – засмях се. – Късметлия си. Щях да идвам доста по-късно днес. Щеше да ме изпуснеш. 

Загледах се в кълбото от кафява къдрава коса. Въпреки пулсиращата болка в главата ми си спомних, че бе изказал няколко доста интелигентни коментара относно музиката на Мейси.

– Ей, още ми седиш на стола. Ставай – пошегувах се.

Започнахме да събираме дисковете и той каза:

– Лекцията ви много ме вдъхнови, господин Блу.

– Можеш да ме наричаш Джеф. Господин Блу е баща ми – казах с усмивка.

Брад ми разказа за това как бил израснал в Агура, Калифорния, за възпитанието си и за любовта си към Metallica. Родителите му го натискаха да запише право, но той искаше да прави музикална кариера.

– Човече, знам какво е – засмях се. – Ето ти един безплатен съвет: каквото и да правиш, не записвай право, освен ако с цялото си същество не държиш да се обречеш на нещастие.

Той ме огледа от главата до петите в сините ми дънки и бялата ми тениска.

– Всеки ден ли се обличаш така?

– Ами, това е музикалният бизнес. Спестявам куп пари от химическо чистене в сравнение с адвокатите – отвърнах, докато той разглеждаше стените ми.

– Това определено е бонус. Но кажи де, какво търсиш в един изпълнител, с когото искаш да подпишеш договор?

– Това е ключовият въпрос – отвърнах. – Търся идентичност, автентичност, уникален глас, хитови песни и, разбира се, талант. Разликата между най-талантливите хора и суперзвездите обаче е в това, че суперзвездите са по-гладни. Работят по-здраво и не се отказват при първото отхвърляне. Правят всичко, което се налага. Ето с такива хора искам да работя.

– Е, аз определено имам мотивация. 
Разгледа плочата на Korn, висяща на стената, а после посочи към един постер на Limp Bizkit. Завъртя очи:

– Ще създам група, която ще ги отвее ей тия. Ще видиш.

– Забави малко темпото. Още даже не си ми станал стажант, а вече ми нареждаш бандите? Освен това досега не съм чувал стаж да е прераснал в звукозаписна сделка – засмях се.

В същия миг телефонът бръмна и се чу Стефани:
– Сутринта получи няколко съобщения във връзка със стажа от студенти от Калифорнийския университет. Искаш ли да насрочиш интервюта?

Погледнах към телефона, а после отново към Брад, който държеше електрическата ми китара. Виждах много свои черти в това хлапе.

По същото време в съседна Пасадена талантлив художник на име Майк Шинода нахвърляше рап текстове в тетрадката си с мечтата да издигне изкуството си до ново ниво. На около 650 километраоттук пък, във Финикс, Аризона, на едно кльощаво хлапе на име Честър Бенингтън тъкмо му татуираха на гърба взривяваща се атомна бомба.
Без да подозирам какво стечение на събитията подреждаше вселената в този момент, отвърнах:

– Кажи им, моля, че мястото вече е заето.

Брад, който тъкмо подхващаше някаква мелодия на китарата, вдигна поглед и се усмихна. Ясно ми беше, че може да свири, както и че у него имаше нещо специално. Не беше само мотивацията му, интелигентността и невероятното самочувствие. Нещо в съзнанието ми прошепна: “Това хлапе е звезда”. В този миг и двамата знаехме, че новият ми стажант вече е пред мен. Никой обаче не можеше да предвиди до какво ще доведе това.

Заинтригува ли те откъсът? Научи повече за “One Step Closer” на Джеф Блу тук.