Не мога да кажа, че на практика спазвам определен режим на писане. Дори не съм убеден, че подходящата дума е „,режим”, по-скоро бих го нарекъл „навик”. През годините всячески се опитвам да бъда „истински” писател, постарах се да си обособя работно помещение и да си определя минимално количество думи на ден. Все си напомнях, че Хемингуей ежедневно е проверявал дали е написал най-малко 100 думи, което, разбира се, ми се струва сравнително лесно осъществимо. За известно време се мъчех да постигна същата цел. Но не бе задълго. В действителност аз съм твърде непостоянен. Понякога се зареждат месеци на застой – или „туитинг”, както понякога го наричат – месеци, през които просто седя и зяпам отворения в текстовия редактор документ, въздишам тежко, размишлявам за човешката тленност, разглеждам сайта за пътувания Tripadvisor, за да си намеря добър хотел в Шри Ланка или в Копенхаген, пиша изречение, после го изтривам, и наричам цялото това занимание работа.
Но има и различни дни, когато правя точно обратното. И се чувствам като Филип Дик, само че без амфетамините: тракам по клавиатурата и набирам абзаците със скоростта на светлината, като стигам до шест хиляди думи на ден. Между другото някои от тях ми се получават изненадващо добри. Ако още на първата чернова успея да отметна около трийсет хиляди думи, а крайният срок вече наближава, то тогава – макар че не обичам да се хваля – се смятам за бърз. Любимата ми част от писателската работа е моментът, когато по средата на първата чернова, изпадаш в своего рода състояние на транс, а пръстите ти се мъчат да са в синхрон със скоростта, с която историята се разгръща като трескаво видение в ума ти. Подобно явление се случва изключително рядко в процеса на писане. С мен, в най-добрия случай, то трае не повече от две седмици, после всичко се разпада. Аз отново се заравям в мрежата и започвам да проучвам симптомите на болестта, от която съм решил, че страдам в момента.
Но както вече ви споменах, съществуват и навици. Например, от известно време насам установих, че пиша по-добре рано сутрин, отколкото следобед. Ако седна да пиша вечер, то само оплесквам нещата повече, защото ми се спи. И бездруго не спя добре: всъщност заспивам нормално, но по това време на годината се събуждам в ранни зори и ставам още по тъмно. Обикновено, когато се събудя, дълго се въргалям в леглото, мъча се да заспя отново, ала в ума ми се въртят рояци мисли, главата ми бръмчи като развален принтер и в крайна сметка протягам ръка, взимам лаптопа, намалявам яркостта на екрана, за да не събудя съпругата си, и започвам да пиша. Много често съм по-продуктивен между седем и девет сутринта, отколкото през остатъка от деня.
Преди да се изкъпя и приготвя, излизам да потичам. Живея в Брайтън и да не пропусна да отбележа, че обичам утринното бягане по плажа, но по-често се запътвам към фитнес залата, която се намира близо до гарата. Там тичам на бягащата пътека. Противно на общоприетото мнение, този вид бягане ми харесва повече. Освен това ежедневните тренировки на бягащата пътека са ми не само крайно необходими, за да поддържам психичното си здраве и да държа надалеко демоните на безпокойството, но ми помагат и при писането. Фактът, че е скучно, донякъде се явява и същността на заниманието. Разполагам със свободно пространство, далеч от екрана на компютъра и домашните задължения, където не ми се налага да мисля за нищо. Много често именно докато бягам в залата ми хрумват идеи, решавам проблеми, свързани със сюжета или преценявам кое би било най-подходящото заглавие за книгата ми.
След бягането, ако имам време, се заемам с йога, като целта ми отново е да се погрижа за психиката си (както и за „писателските” си болки в гърба), а остатъка от сутринта прекарвам в писане. И въпреки че вече си имам обзаведен кабинет, аз рядко работя в него, да не кажа почти никога. Отдавна си представям как ще си измайсторя барака в градината в стил Роалд Дал, макар дълбоко в душата си да знам, че в крайна сметка никога няма да се наканя да отида в нея и да работя. Така че просто си седя на дивана във всекидневната и пиша там. Страдам от постоянен шум в ушите, който не мога да прогоня, дори да се изолирам като Джонатан Франзен с тапи за уши. По тази причина не обръщам внимание на околните шумове, което е добре, защото имам две деца и малтийски териер, който съвсем наскоро откри безумното удоволствие да пази територията си като лае подир пощальона, пазарските торби и почти всичко останало.
Вечер вече се боря със себе си, пряко волята си изсмуквам от пръстите по някое и друго изречение, прекарвам времето си в Туитър, отговарям на имейли или просто се отказвам и се отдавам на семейството си, мъчейки се да се съсредоточа върху действителността. След това, в някакъв момент – обикновено когато децата заспят – се опитвам да отделя време и за най-важната отговорност на всеки писател: четенето.
Така минава денят ми. Обикновен ден, изпълнен с мечти и задължения. Хубав живот, като цяло.
Още информация за книгите на Мат Хейг има тук: http://bit.ly/2x8kRbv
и тук: http://bit.ly/2x8mFkN
Източник: The Guardian