Откъс от “Аз имам” на Со Юн Лий и Джу Йон Хонг

Втора глава

В търсене на Гуруто

 

 

Преглеждах новинарски архиви и разпитвах навсякъде в опит да открия скорошни вести за Со Юн. След нашата среща тя бе започнала да се занимава активно с писане на книги и изнасяне на лекции. Репутацията ѝ бе нараснала с все по-дълбоките ѝ проникновения, като се твърдеше, че на човек му трябват две години, за да се срещне с нея. По време на икономически кризи или смяна на член на борд на директорите с друг около къщата ѝ се събираха тълпи от хора, опитващи се да се видят с нея.

След това, изведнъж, Со Юн бе изчезнала.

Бе престанала да предлага консултации на богати хора. Изчезването ѝ бе поставило мнозина в трудност. Една световна корпорация била разчитала толкова много на съветите на Со Юн, че когато няколко членове на борда ѝ не успели да ги осигурят, били уволнени. Кандидатите в последните парламентарни избори в Корея бяха лагерували пред дома ѝ, но не бяха успели да я намерят преди изборите. Дали е случайност, че същите претърпяха опустошителна загуба?

Съществуваха многобройни слухове за това къде е. Според някои, се приготвяла да разкрие смайващи тайни, основани на данните от консултациите и анализите ѝ, а други твърдяха, че събирала нови сили някъде зад граница. Едни казваха, че се била усамотила някъде в Европа, а други твърдяха, че са я виждали да консултира богати хора в Япония.

Според моето проучване Со Юн се бе появила последно в медиите през 2013 година. Интервюто ѝ за един от големите корейски вестници изпълваше цяла страница. Усмихваше се ведро от снимката и бе цитирана да казва: „Докато анализирах събраните данни за богати хора, започнах да забелязвам една и съща тайна у всеки от тях“. Така и не бе разкрила обаче тази тайна.

Сега, след като вече имах мисия, бях изпълнена с нетърпение и жадувах да я видя колкото се може по-скоро. Успях да се сдобия с имейл адреса ѝ и ѝ изпратих съобщение, в което излях цялото си сърце. Написах ѝ за срещата ни преди десет години и попитах дали си спомня за мен. Искрено описах тъгата по загубата на баща си и ѝ казах, че жадувам да разбера как да стана богата, за да уважа желанията му. Написах ѝ, че единствено тя може да ми помогне. Сега, като се върна назад, осъзнавам, че за получател, когото бях срещала само веднъж, този имейл може би бе съдържал твърде много информация.

Преди да натисна бутона за изпращане, затворих очите си и се помолих. „Моля, моля… нека Со Юн прочете този имейл…“. Натиснах бутона. Имейлът вече бе изпратен.

Минаха няколко дни. Имах чувството, че чакам да разбера дали са ме приели в университета. Всеки път щом телефонът ми издадеше някакъв звук, сърцето ми започваше силно да бие. Започнах да се притеснявам, че бе видяла имейла ми и не си бе спомнила за това, че ме е срещала или че си бе спомнила, но че сега ме смята за луда. След около седмица видях нещо ново във входящата си кутия. Подскочих като една от онези изскачащи от кутийка играчки на пружина. Со Юн ми бе отговорила.

„Радвам се да ви чуя. Помня ви, да. Поздравления, че успяхте.“

Думите ѝ изглеждаха спокойни, все едно знаеше, че отговорът ѝ ще ме докосне. Бе изказала съболезнованията си относно смъртта на баща ми и бе разкрила, че живее в Европа. Следващото нещо, което бе написала обаче, ме порази.

„Дошъл е правилният момент. Помните ли, когато ви казах, че на този свят съвпадения няма? Всичко е част от едно чудо, което отдавна чака да се случи.“

Веднага щом прочетох това изречение, седнах на компютъра и си купих билет до Италия.

 

***

 

Самолетът ми се приземи гладко в Милано около дванайсет часа след тръгването от Сеул. Со Юн бе отседнала в хотел близо до езерото Комо, на около час път с кола от града. Взех кола под наем от летището и я подкарах към езерото. Излизайки на магистралата, си спомних за срещата ни отпреди десет години.

Със Со Юн бяхме приключили с интервюто и пиехме кафе. По онова време още не бях съвсем решила дали да продължа да работя като репортер или да кандидатствам за бизнес магистратура. Искаше ми се да питам Со Юн какво да правя, но се колебаех дали да задам въпроса.

„Дори богатите трябва дълго да чакат преди да се видят с тази Гуру… Дали наистина мога да почерпя от мъдростта ѝ, ако срещата ни е само заради интервюто? Този въпрос е много важен за мен, а може да нямам друга възможност да я попитам…“

Когато обаче обърнах поглед към Со Юн, безпокойството ми изчезна. Очите ѝ, дълбоки като езеро, наистина ме караха да се чувствам изпълнена с кураж. Така ме гледаше, сякаш не би ме критикувала, какъвто и въпрос да ѝ бях задала.

След като обясних в каква дилема съм, Со Юн ми бе разказала една притча от свещените книги на Будизма.

В будистките свещени книги съществува притчата за ратановата палма и кладенеца. (岸樹井藤). Един човек бягал от слон, който го бил нападнал на полето, и попаднал на един кладенец. Използвал ствола на една ратанова палма, за да слезе в кладенеца. Когато погледнал надолу, видял змии с отворени пасти. На върха на кладенеца черни и бели мишки гризели ствола, на който висял мъжът. Неочаквано, нещо покапало върху главата му. Сладък мед. Заплашен от смърт, по който и път да поемел, мъжът изгълтал меда, без дори да се замисли, забравяйки за всичките си страхове.

Со Юн се обърна към мен и попита с мек глас:

– Какъв изход от кризата си трябва да намери този човек?

– Ами, скоро ще умре, но опиянен от меда… не виждам друг изход от ситуацията освен смърт.

Со Юн изслуша внимателно отговора ми и проговори:

– За него има само един изход. Трябва да се изкачи по ствола и да се бие със слона. Веднъж взел това решение, победата над слона няма да му се струва толкова сложна, колкото самият му страх. Великолепната гледка на величествената земя е запазена за победителя.

По-късно научих, че не бях разбрала напълно какво бе казала Со Юн. Но когато я чух да го казва, усетих как надеждата сияе вътре в мен като слънце. Страховете, дебнещи в съзнанието ми, изчезнаха така, както се разкъсват тъмните облаци. Вътре в себе си усетих куража да предприема едно ново начало и не след дълго вече бях в самолета за Филаделфия с цел да започна бизнес магистратурата си.

През последните десет години, всеки път щом се натъкнех на трудности, се сещах за това, което бе казала. Всъщност, веднъж като се решиш, не е толкова трудно да победиш един слон. Едно изкачване може да изглежда непреодолимо, но човек върви стъпка по стъпка, а светът изглежда малко по-различен веднъж щом изпитанието приключи. По-късно осъзнах, че съветът ѝ бе бил най-важното нещо, което бях чула през тези десет години, и нямаше как да не се удивя на начина, по който тази господарка на положителната нагласа бе прозряла истинската ми същност.

Карах през центъра на Комо, когато се събудих от спомените си. Минах покрай малки църкви и къщи с червени покриви, иззад които се разкриваше синьото небе, изпъстрено с облаци. Щом минах града, от лявата страна на пътя се показа красиво езеро. Край водата чаровно бяха разположени къщи, а средиземноморската светлина проблясваше по повърхността на езерото. Започна да ми става весело. „Минали са десет години. Как ли ще изглежда след толкова много време? Какво ли се е случило с нея?“

Когато стигнах хотела, вече бе почти време за срещата ни. Хотелът бе луксозен, с вид на дворцово имение. Във фоайето, облицовано с мрамор, имаше прозорец с гледка към езерото. Зачудих се колко ли струваше нощувката на място като това. На подсъзнателно ниво се почувствах заплашена от този шикозен, луксозен хотел. Черното сако и бялата риза, с които бях облечена, сякаш не подхождаха на мястото. Стоях и стисках дръжката на чантата на лаптопа си с две ръце, отпускайки раменете си.

Точно в този момент в ушите ми прозвуча глас, чист като тиха езерна вълна.

– Оценявам това, че пътувахте толкова дълго, за да стигнете дотук…

 

На сайта ни ще откриете още информация за най-новото ни заглавие “Аз имам” на Со Юн Лий, Джу Йон Хонг

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail