Откъс от “Как да спрем времето” на Мат Хейг

Първа част

Живот сред еднодневките

Стар съм.

Това е първото, което трябва да знаете. И на което едва ли ще повярвате. Ако ме видите, вероятно ще решите, че съм на около четирийсет години, но не е така.

Изключително стар съм − стар като вековно дърво, стар като северноатлантическа мида, стар като ренесансова картина.

Нека поставя възрастта си в контекст: роден съм преди повече от четиристотин години, на 3 март 1581 г., в спалнята на родителите ми на третия етаж на малко френско шато. Денят явно бил топъл за това време на годината и майка помолила дойката да отвори всички прозорци.

− Бог ти се усмихна − каза ми по-късно майка. Но мисля, че би добавила − ако Бог изобщо съществува, − че веднага след това усмивката Му помръкнала.

Майка ми умря много отдавна. Аз обаче още съм жив.

Разбирате ли, страдам от нещо.

Дълго време гледах на него като на болест, но това не е точната дума. Когато си болен, се чувстваш зле и линееш. По-скоро е състояние. Рядко, но не единствено по рода си. Състояние, за което никой не знае, докато не го споходи.

За него не пише в официалните медицински списания. Няма и официално име. Първият уважаван лекар, който му дал наименование през 90-те години на XIX в., го нарекъл „анагерия“, но по причини, които ще поясня по-нататък, названието така и не станало обществено достояние.

Анагерията се проявява през пубертета. След това в общи линии не се случва кой знае какво. Първоначално „страдащият“ дори не забелязва, че я има. Все пак човек се буди сутрин и вижда в огледалото същото лице, което е видял и вчера. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, хората не се променят видимо.

Но с течение на времето, с рождените дни и други ежегодни събития, околните започват да забелязват, че не остаряваш.

Истината обаче е, че не си спрял да старееш. Остаряваш, но много по-бавно. Скоростта на стареене за страдащите от анагерия се различава малко, но като цяло е в съотношение 1:15. Някои остаряват с една година за всеки тринайсет или четиринайсет нормални години, но при мен е по-скоро петнайсет.

Тъй че не сме безсмъртни. Умовете и телата ни не са в застой. Просто според най-новите, непрекъснато променящи се научни доказателства различните аспекти от процеса на остаряване − молекулната дегенерация, взаимодействието между клетките в тъканите, клетъчните и молекулни мутации (включително най-важните − в ДНК) − протичат с различна скорост.

Косата ми ще побелее. Възможно е да оплешивея. Вероятно ще ме скове артрит и слухът ми ще отслабне. Очите ми сигурно ще се замъглят от старческо перде. Постепенно ще загубя мускулна маса и ще се обездвижа.

Особеност на анагерията е, че засилва имунната система и така те предпазва от много (ако не и от всички) вирусни и бактериални инфекции, но дори имунитетът започва да отслабва с времето. Не искам да ви отегчавам с научни подробности, но, изглежда, костният ни мозък произвежда повече хемоцитобласти − стволови клетки, от които се развиват белите кръвни телца − в разцвета на силите ни, но е важно да се отбележи, че това не ни предпазва от наранявания и недохранване и не трае вечно.

Затова не си ме представяйте като секси вампир, който ще остане млад за вечни времена. Но признавам, понякога е възможно да се почувстваш като такъв, когато на външен вид изглеждаш все едно между смъртта на Наполеон и първия човек на Луната е изминало едва десетилетие.

Една от причините хората да не знаят масово за нас е, че не са готови да повярват.

Човешките същества по принцип не приемат идеи, които противоречат на светогледа им. Тъй че дори спокойно да заявиш: „Аз съм на четиристотин трийсет и девет години“, най-вероятно отсреща ще ти отговорят: „Луд ли си?“. Или пък ще понечат да те убият.

Друга от причините хората да не знаят за нас е, че имаме закрила. Закриля ни една организация. Всеки, който научи тайната ни и й повярва, намира преждевременно смъртта си. Тъй че опасността не идва само от обикновените хора.

Идва и измежду собствените ни редици.

Шри Ланка, преди три седмици

Чандрика Сеневиранте лежеше под сянката на едно дърво на стотина метра зад храма. По сбръчканото й лице пълзяха мравки. Очите й бяха затворени. Листата над мен изшумоляха и когато вдигнах глава, видях една маймуна да ме гледа изпитателно.

Помолил бях водача на тук-тука да ме закара да видя маймуните около храма. Той ми каза, че този вид маймуна с червеникавокафява козина и почти плешива глава е местен вид макак.

− Застрашен вид − каза шофьорът. − Останали са съвсем малко от тях. Събират се тук.

Маймуната се шмугна сред листата и се скри от поглед.

Докоснах дланта на жената. Студена беше. Предположих, че лежи незабелязана тук от около ден. Стиснах ръката й и се разплаках. Трудно ми беше да определя точно какви емоции изпитвам. Надигаща се вълна от съжаление, облекчение, скръб и страх. Мъчно ми беше, че Чандрика вече не може да отговори на въпросите ми. Но изпитвах и облекчение, че няма да се налага да я убия. Защото осъзнавах, че неминуемо трябва да умре.

Облекчението премина в друга емоция. Дали заради стреса, дали заради жегата, или пък заради яйцата в палачинка, които ядох на закуска, повърнах. В този момент ми стана ясно. Не мога повече да се занимавам с това.

В храма нямаше обхват на телефоните, тъй че чак след като се прибрах в хотелската стая в стария крепостен град Гале и се пъхнах под мрежата против комари, лепкав от пот и взрян в безполезния вентилатор на тавана, позвъних на Хендрик.

− Изпълни ли задачата? − попита той.

− Да − отвърнах, макар да не казвах цялата истина. Но крайният резултат беше какъвто той пожела. − Мъртва е. − След това зададох въпроса, който винаги задавах. − Намерихте ли я?

− Не − отвърна той както винаги. − Все още не сме.

Все още. Тези думи ме държаха в капан от десетилетия. Но сега се чувствах по-самоуверен.

− Хендрик, моля те. Искам да водя обикновен живот. Не желая повече да се занимавам с това.

Той въздъхна уморено.

− Нека се срещнем. Прекалено отдавна не сме се виждали…

Повече информация и поръчки тук

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail