„Къщата отвъд езерото“ е творба на майстор разказвач. С характерното си съчетание от динамични образи и зашеметяващи сюжетни обрати, Райли Сейгър ще ви накара да обръщате трескаво страниците в това шеметно впускане в тайни, скръб, отмъщение и любов.
ПЪРВА ГЛАВА
Взирам се в детективката от другата страна на масата, с недокосната голяма чаша кафе пред мен. Парата, която се издига от чашата я забулва в загадъчна мъгла. Не че ù трябва помощ в това отношение. Уилма Ансън притежава спокойна безизразност, която рядко се променя. Дори в този късен час и мокра до кости от бурята, тя остава невъзмутима.
– Наблюдавахте ли къщата на Ройс изобщо тази вечер? – пита тя.
– Да. – Няма смисъл да лъжа.
– Видяхте ли нещо необичайно?
– По-необичайно от всичко, което вече видях ли? – уточнявам.
Кимване от Уилма.
– Точно това питам.
– Не. – Този път се налага да излъжа. Тази вечер видях много. Повече, отколкото някога съм искала. – Защо?
Порив на вятъра запраща дъжд по френските врати, които водят към задната веранда. И двете спираме за миг, за да гледаме как капчиците удрят стъклото. Бурята вече е по-силна, отколкото предсказа синоптикът по телевизията – а това, което предсказа, и бездруго вече си беше сериозно. Опашката на ураган от четвърта категория се превърна в тропическа буря, когато се извъртя като бумеранг от дълбоката вътрешност на континента обратно към Северния Атлантик.
Рядко явление за средата на октомври.
Още по-рядко за източната част на Върмонт.
– Защото Том Ройс може би е изчезнал – казва Уилма.
Откъсвам поглед от напръсканите от дъжда стъкла на френските врати, за да погледна изненадано Уилма. Тя отвръща на погледа ми, невъзмутима както винаги.
– Сигурна ли сте? – питам.
– Току-що бях там. Къщата е отключена. Онази негова тузарска кола още е на автомобилната алея. Нищо вътре не изглежда да липсва. С изключение на него.
Обръщам се отново към френските врати, сякаш ще мога да видя как къщата на Ройс се издига от отсрещния бряг на езерото. Вместо това различавам само изпълнена с воя на вятъра тъмнина и проблясваща, осветена от мълнии вода, шибана бясно от вятъра.
Мислите ли, че е избягал?
– Портфейлът и ключовете му са на кухненския плот – казва Уилма. – Трудно е да избягаш без пари в брой или кола. Особено в такова време. Така че се съмнявам.
Забелязвам избора ù на думи. Съмнявам се.
– Може би е намерил помощ – предполагам. – Или може би някой е направил така, че да изчезне. Знаете ли нещо по въпроса?
Зяпвам изненадано.
– Мислите, че съм замесена в това?
– Все пак сте проникнали в къщата им.
– Промъкнах се – натъртвам, като се надявам, че разликата ще омаловажи престъплението в очите на Уилма. – И това не значи, че знам нещо за сегашното местонахождение на Том.
Уилма продължава да мълчи, като се надява, че ще кажа още нещо и може би ще се улича. Минават секунди. Много. Всички – оповестявани от тиктакането на големия часовник на пода в дневната, който допълва с ритмичното си тракане песента на бурята. Уилма се вслушва в него, привидно без да бърза. Притежава невероятно самообладание. Подозирам, че името ù има много общо с това. Ако цял живот слушане на шеги, свързани със семейство Флинтстоун, те научава на нещо, то е дълбоко търпение.
– Слушайте – казва Уилма след сякаш цели три минути. – Знам, че се тревожите за Катерин Ройс. Знам, че искате да я намерите. Аз също. Но вече ви казах, че ако вземете нещата в свои ръце, това няма да помогне. Оставете ме да си върша работата, Кейси. Това е най-добрият ни шанс да върнем Катерин жива. Така че ако знаете каквото и да е за местонахождението на съпруга ù, моля ви, кажете ми.
– Нямам абсолютно никаква представа къде би могъл да е Том Ройс. – Накланям се напред, с длани, опрени плътно на масата, като се опитвам да призова същата непроницаема енергия, която Уилма отблъсква. – Ако не ми вярвате, нямам нищо против да претърсите къщата.
Уилма го обмисля. За пръв път откакто седнахме усещам как умът ù тиктака равномерно като големия часовник.
– Вярвам ви – казва тя накрая. – Засега. Но бих могла да променя мнението си всеки момент.
Когато си тръгва, се погрижвам да я проследя как си отива, като стоя на прага, блъскана от дъжда, който пада на полегати струи на задната веранда. На автомобилната алея Уилма притичва обратно до своя седан без отличителни знаци и се плъзва зад волана. Помахвам ù, докато изкарва колата на заден ход от автомобилната алея, минава с плясък през една локва, която не беше там преди час, и отпрашва с пълна скорост.
Затварям предната врата, отръсквам се от дъжда, и отивам в кухнята, където си наливам огромен бърбън. Този нов обрат на събитията изисква прилив на енергия, какъвто кафето не може да осигури.
Навън нов порив на вятъра разтърсва къщата. Стрехите изскърцват, а лампите потрепват.
Признаци, че бурята се усилва.
Опашка, друг път.
С чаша бърбън в ръка се отправям към горния етаж, в първата спалня вдясно.
Той е точно в състоянието, в което го оставих.
Проснат върху леглото близнак. С глезени и китки, вързани за колоните на леглото.
Кърпа, натъпкана в устата като импровизирана запушалка.
Махам кърпата, сядам на леглото близнак от другата страна на стаята, и отпивам дълга, бавна глътка бърбън.
– Времето ни изтича – казвам. – Сега ми кажи какво направи на Катерин?…