Откъс от “Напиши го и ще се сбъдне” на Хенриет Ан Клаусър

Негодуващо „Да”

В Писане от двете страни на мозъка популяризирам начин на раждане на идеи, който наричам Бързопис. Представлява бързо писане, без паузи за премисляне на написаното, без редакции, без разместване, без критика. Използвайте Бързописа, когато трябва да изпишете страницата, като газите през възраженията и смазвате вътрешния си глас, който критикува всяка ваша дума. Пишете каквото ви дойде наум. Кажете истината. Няма проблем и да пишете, та чак пушек да се вдига, ако с Бързописа изпълвате страници с негодувания и оплаквания. Идишката дума за това е квечинг, което означава оплакване, издигнато до форма на изкуство. Просто е хубаво човек да си излее душата. Квечингът е терапевтичен.

А мозъкът има подарък за вас – възнаграждение за упорството ви. Наричам този си метод с писане към решение, защото когато продължите да пишете, а всъщност предпочитате да спрете, негодуванието и мърморенето ви успяват малко по малко да стигнат до решение и план за действие.

Сигурно се ядосвате, щом някоя ваша цел се запъва, или пък се разстройвате, когато нещата изглеждат сякаш са извън вашия контрол. Често под гнева се крие страхът. Писането към решение разобличава страха и после се захваща да отговори на въпросите: А сега какво следва? и Какво да направя оттук нататък?

 

Историята на Нан

Нан пее в църковния хор с мен. Също така заедно ходим на курсове по хиндуизъм и изучаваме свещената санскритска поема от пети век преди Христа – Бхагавад гита. Бхагавад гита набляга на значението на медитацията и точно затова в един от нашите часове Нан каза, че за нея писането било нещо като медитация особено когато пише без прекъсване всичко, което й хрумва.

По-късно Нан ми сподели, че чрез писането към решение е успяла да се справи с много тежък за нея момент.

Нан работи за брокерска фирма. Била обезумяла от притеснение, когато шефът й напуснал, а собствената й позиция била поставена под въпрос. Знаела, че е ценен кадър, но не знаела как неговото напускане ще се отрази на компанията и в частност на нейната работа.

Работата ми зависеше от него. Не знаех нито за кого ще работя сега, нито как ще ми се плаща. Двайсет процента от заплатата ми бяха процент от неговите комисиони, така че заедно с него си тръгна и голяма част от заплатата ми. Щяха ли да се променят задълженията и отговорностите ми?

Помолили я да напише описание на задълженията си, включително и процента от времето й, прекарано в изпълнение на определени задачи, както и каква смятала, че трябва да бъде заплатата й. В бизнес средите това се нарича “одит на бюрото”, като за някои хора той е също толкова плашещ, колкото е и одитът от данъчните служби.

Оказа се съкрушителна задача. Побеснях. Работех за компанията вече повече от десет години. Не бяха ли те тези, които трябва да ми кажат какво да правя?

Нан ми обясни, че било като да напише собственото си бизнес предложение за работа, която вече имала. Изглеждало като непреодолима трудност – да опише часовете и усилията, които полагала, за да оправдае това, което правела.

Имах чувството, че ще избухна, ако не излея гнева си.

Съпругът й Дейвид я успокоил, че това всъщност е нова възможност, шанс да покаже какво мисли, че може да предложи на фирмата, да покаже, че знае защо е ценен кадър. Посъветвал я да седне и да запише мислите си.

Писах в продължение на три часа. Писах и плаках, писах и плаках. Бях изключително старателна. Първо писах за гнева и отчаянието си. Беше изпълнено с жлъчка. Написах всичко, което мина през главата ми – изобщо не го цензурирах.

 

Писна ми от това. Не искам да го правя. Не ми е на сърце. Как да – не – защо трябва да убеждавам в това, което мога, хората, с които съм работила и за които съм работила, през последните десет години?

Какво да направя? Нямам ни най-малка представа как да го опиша. Мразя това нещо. Мразя го. Наис­тина много го мразя. Само ме кара да се ядосвам. Не искам да се занимавам с това. Не знам откъде да започна. Не ми се е налагало да пиша съчинение от повече от двайсет години. Гадост. Писна ми вече. Господи – не се опитвам да бъда цветиста с това, но моля те, помогни ми да разбера какво по дяволите искам да направя?

Чувствам се като дете, което само реве и се тръшка. Какво е това нещо, което ме прави добра в работата ми? Никога не съм си и представяла, че ще работя в брокерския бизнес. Каква компетентност имам тогава?

До под кривата круша съм. Какво толкова мога да напиша, че да е толкова просветляващо и иновативно? Защо просто всички не отидат по дяволите? Мразя го това нещо. Ама наистина!

 

Страница след страница, изпълнени със своеобразни тръшкания и ридания, Нан успяла да разкрие какво било онова чувство, криещо се под гнева й – а именно страх.

Страхувах се. Направо се бях вцепенила от ужас. Не се притеснявах, че ще загубя работата си, а че ще бъда омаловажена.

Тя се чувствала незначителна и малка, а нейният принос изглеждал безполезен.

Страхувах се, че съм недостойна, че ще бъда изтласкана към забравата.

Нан не знаела към кого да се обърне.

 

Кой е на моя страна? Не вярвам на никого. Това ме натъжава – плаши ме. Чудя се какво ли си мислят в действителност.

 

Запитала се от какво се страхува най-много и си съставила списък.

 

Страхувам се, че не знам как. Страхувам се, че ще се проваля. Страхувам се, че ще изглеждам смешна и ще се отнасят към мен като към човек второ качество. Страхувам се, че не знам какво искам да правя. Но най-много се страхувам, че дори и да разбера какво е то, няма да мога да се справя с него.

 

Решение

Щом написала най-големите си страхове на хартия, Нан се поуспокоила.

 

Мисля, че имам напредък, защото изпитвам все по-малко страх и все повече любопитство, отколкото в началото. Помня, че се чувствах по същия начин, когато трябваше да пиша мотивационното си писмо за кандидатстване в колежа.

 

Тя номерирала всичките си страхове, а после укрепила увереността си, като написала остроумни отговори на всеки от тях.

 

  1. Не че не знам как – просто още не съм се научила.
  2. “Ще се проваля” – ами по-добре е да се проваля в нещо, отколкото никога да не съм се пробвала.
  3. “Ще изглеждам смешна и ще ме вземат за човек второ качество” – този риск винаги съществува – бъди по-уверена.
  4. “Не знам какво искам да правя” – ето едно искрено твърдение. Може би трябва да започна с нещо в насоката, в която имам най-много опит.
  5. “Дори и да разбера какво искам, няма да мога да се справя” – прави всичко стъпка по стъпка, така ще ти е по-лесно да намериш правилния път.

 

Щом успяла да се справи с гнева и страха си, Нан била свободна да отговори на въпроса: Какво да направя? И продължила да пише.

 

…това, с което мога да допринеса, определено си заслужава цената. Добра съм (но не перфектна) в това да помагам на другите да постигнат онова, което искат да постигнат. Смятам, че съм достатъчно добър слушател.

 

Преди да се усети, тя успяла да изпише три страници със своя ежедневен, ежемесечен и ежегоден принос към компанията и направо продължила към въпроса за заплатата.

Трябваше да мина през гнева и през страха. Мисли препускаха през главата ми. След като химикалката, така или иначе, вече беше в ръката ми, започнах да обмислям оценката си и на хартия. Правех това, което смятах за непосилно за мен.

Точно от тези страници, играещи ролята на чернова, Нан написала отчета за дейността и за заплатата си. Дала предложението си на преките си началници и на президента на компанията. Те били толкова очаровани, че й върнали предната заплата.

Увеличиха заплатата ми до нивото, което получавах преди с процентите от комисионите, а освен това ми дадоха и бонус.

Одобрението на шефовете било достатъчно задоволително, но още по-ценно за нея се оказало това, което с писане към решение Нан постигнала за себе си.

Беше процес на себепознаване и успокоение. Процес на себеутвърждаване. Изплувах от абсолютната безизходица и се изпълних с надежда и добри перспективи. Беше полезно за мен да опиша какво правя. Винаги съм толкова заета – приключвам една задача и се прехвърлям на следващата, не ми остава време да спра и да се огледам – да видя какво съм постигнала.

Понеже продължила да пише, писала и когато искала да спре, била възнаградена с висока оценка за собствените й ценност и принос към компанията. Хванала химикалката и не спряла за миг. Щом приключила, Нан успяла да погледне на себе си с други очи. Почувствала се като нов човек.

 

В блога ни ще намерите още много откъси от книгите ни. А повече информация за “Напиши го и ще се сбъдне” има тук

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail