Откъс от “Помощ” на Мариан Пауър

Бях на осем и се мотаех из детската площадка в двора на училището. Не си спомням къде е била нито най-добрата ми приятелка, нито останалите ми приятели, но този ден бях сам сама.

Беше по обед и времето се влачеше все едно е неделя.

Сутринта беше валяло и сивият бетон беше влажен. Бяха надвиснали тежки облаци и пороят изглеждаше неизбежен. Беше си злокобно.

По площадката имаше групички момичета. Някои висяха с главата надолу от катерушките, а сивите им плисирани поли бяха затъкнати в гащите. Други играеха на дама върху нарисувани в жълто квадрати. Една групичка скачаше на въже. Онче, бонче, счупено пиронче, риба щука, махай се оттука.

Огледах се за някого, с когото да мога да си играя. Може би някой, който също беше сам. Безопасна цел. Обаче нямаше никой. Видях две момичета от моя клас, които седяха на пейка и си говореха. Бяха кръстосали краката си, както сигурно правеха майките им. Едната ядеше чипс, а другата малка кутийка със стафиди.

Завидях им за храната. На мен ми разрешаваха само плод, а днешният банан беше кафяв. Познавах ги бегло, но никога не бяхме играли заедно. Отидох до тях и зачаках.

– Да? – попита ме момичето с чипса, чието име беше Люси Т. В класа имаше четири Люсита – Люси С., Люси В., Люси Дж. и Люси Т. Въпросната беше умна и имаше по-голяма сестра в училището, което ѝ даваше определен статут. Гъстите ѝ сивкави къдрици бяха толкова плътни, че едва намотаваше веднъж ластика си около тях. Беше с Люси Дж., която имаше копринена кестенява коса и говореше много тихо. Тя също имаше по-големи сестри и освен това ѝ носеха канцеларски материали от Италия и Франция, които ѝ придаваха двойно по-висок статус. Европейските тетрадки с малки квадратчета бяха върхът на сладоледа в клас.

– Мога ли да играя с вас? – изстрелях аз. В момента, в който го казах, осъзнах, че звучи отчаяно и бебешко. Бях на осем. Твърде голяма, за да „си играя“. Защо не казах „Мога ли да поседя с вас?“ или „Искате ли да си поприказваме?“. Грешката ми увисна във въздуха. Момичетата се спогледаха.

– Ще трябва да си помислим – каза Люси със стафидите.

– Би ли се дръпнала няколко крачки встрани, за да го обсъдим – каза Люси с чипса.

Отстъпих и се направих, че гледам към един гигантски дъб. Предишния срок бяхме събрали от неговите листа и ги бяхме редили из стаята, преди да ги сложим в книги да съхнат. Освен това вадихме жълъди и пипахме кората му. Де да можех да си играя с дървото.

– Вече може да се приближиш – каза Люси със стафидите.

Направих го.

– Днес не може да играеш с нас – каза Люси с чипса. Ясно. Окончателно.

– Но може би утре – каза Люси със стафидите с лека усмивка, която загатваше, че от ситуацията ѝ беше кофти.

– Добре, благодаря – отговорих аз.

Не знам защо им благодарих. Сигурно за отделеното време.

Докато се отдалечавах и гледах към сивите си кларкове, усетих как бузите ми се зачервяват и очите започват да ми парят. Не плачи, не плачи, не плачи. Обаче заплаках. Отидох в тоалетните, затворих вратата и плаках, докато звънецът не би.

Това е първият ми съзнателен спомен на отхвърляне и макар оттогава да не бях мислила много за него, вероятно през по-голямата част от живота си съм избягвала момента, в който питаш някого дали иска да си играе, а той казва „не“. Тези две букви ме връщат обратно на осем.

– Да не си полудяла? Това звучи като самонараняване – възкликна Сара, когато ѝ се обадих на работа, за да споделя следващото си предизвикателство.

– Хората, които вече са го направили, казват, че е променило живота им. Пък и не е лошо да се приземя малко след цялата история около „Тайната“.

– Това не е просто приземяване, ами направо закопаване – отвърна Сара.

Априлската ми мисия беше екстремна форма на самопомощ на име Терапия на отхвърлянето. Не беше точно по правилата, понеже беше игра, а не книга.

Целта е проста – трябваше всеки ден да бъда отхвърляна от някого. Не да се опитам да бъда отхвърлена или да се мъча да бъда отхвърлена, а наистина да се случи.

Когато преди няколко години за пръв път чух за съществуването на тази мазохистична форма на себеусъвършенстване, определено помислих, че е откачено. Честно, кой би си го причинил? Животът и без това е достатъчно скапан. Обаче го запомних, чоплеше ме и след месец, прекаран в писане на измислени чекове и фантасмагории, разбрах, че имам нужда именно от нещо такова. Студен душ. И ако изобщо бях научила нещо през последните месеци, то беше, че колкото по-малко искам да направя нещо, толкова по-вероятно е да ми е силно необходимо.

– Само не разбирам как точно ще ти помогне да те отхвърлят всеки ден – недоумяваше Сара.

– Идеята е, че всички ние живеем в страх от отхвърляне. Не правим и половината от това, което бихме искали, защото се опасяваме, че хората ще кажат „не“. Това предизвикателство ни учи, че може да се почувстваш ужасно, но отхвърлянето няма да те убие. А пък и хората казват, че не е толкова лесно да те отхвърлят – често вместо очакваното „не“, отговорът е „да“.

Играта беше идея на канадския айти специалист Джейсън Камли, който я измислил, след като жена му го напуснала. Прекарвал дните и нощите си сам в едностайния си апартамент и се изолирал все повече. Осъзнал, че това, което го възпира и което винаги го е възпирало, е именно страхът от отхвърляне. Ето защо си поставил за цел да бъде отхвърлян всеки ден.

Джейсън променил правилата на живота. Превърнал отхвърлянето в нещо желано, а не страшно.

Без да го осъзнава, Джейсън всъщност използвал психотерапевтичен способ, наречен експозиция (терапия на излагането) или заливане. Това означава да се срещаш със страховете си отново и отново, докато не станеш безчувствен към тях. Използва се за лечение на фобии от височини или змии.

Джейсън не спирал да търси отхвърлянето. Започнал да пита хората дали може да се пререди на опашката в супермаркета, пращал покани за приятелство на непознати във фейсбук, искал намаления в магазините. Даже участвал в канадския вариант на шоуто Dragons’ Den[1].

В повечето случаи хората казвали „да“, което довело до срещи и възможности, които в противен случай не биха се осъществили.

– Ти ще се пробваш ли в Dragons’ Den?– попита Сара.

– Не! В никакъв случай! – възмутих се аз.

– Шегувам се. Не се стресирай.

– Ама аз съм стресирана. Всички тези неща са стресиращи. Уморена съм. Главата ми е леш.

– Тогава защо не спреш за малко? Ела у нас през уикенда. Ще излезем, ще се напием и цяла неделя ще се мразим пльоснати на дивана – предложи Сара.

– Не мога. Трябва да се организирам и да си направя списък с начините, по които може да ме отхвърлят.

– Не може ли да си вземеш почивен уикенд? Вече направи доста неща, а и имам чувството, че последно време хич не се виждаме.

– Не съм направила чак толкова неща.

– Напротив. И това е невероятно, но хвърлянето от едно нещо в друго няма как да не ти се отрази. Преди няколко дни изпробваше коли, а сега това… Все едно да сменяш диетата всеки месец. Единия месец тази на Аткинс, после веганска, после… По дяволите. Извинявай, трябва да затварям.

И затвори – сигурно шефката ѝ е влязла в стаята. Представих си Сара в нормалния свят, изпълнен работа, имейли и колеги…

Седях на бюрото в стаята си, гледах облаците през прозореца и се чувствах доста самотно. Съседите правеха ремонт и бормашината ми пилеше нервите. Имах нужда от питие. Погледнах си телефона – тъкмо минаваше обяд.

Не исках да правя Терапия на отхвърлянето. Никак даже.

Не знаех какво да направя. Имам предвид как да подходя. Дали да изляза на улицата и да помоля за десетачка? Или пък да поискам безплатно пиене в някой пъб? Исках да помоля Сара за идеи, но моите занимания ми се видяха абсурдни в сравнение с нейния реален стрес, поради което направих запитване във фейсбук за начини, по които може да бъда отхвърлена. Ето какви предложения получих:

– иди в хотел Claridge’s (пет звезди) и поискай да удариш една бърза безплатна дрямка!

– обади се в Бъкингамския дворец и ги попитай дали може да идеш на градинско парти там

– яви се на прослушване в X Factor или за West End

– влез в магазин на Шанел и ги питай дали чантите им са фалшиви

– иди в агенция за модели и поискай да се запишеш

– поискай интервю от Кейт Мос

Реших, че все пак не е твърде рано да си сипя едно.


[1] Риалити формат, при който млади предприемачи предлагат своята бизнес идея пред жури с надеждата да спечелят финансиране – бел. прев.

И така, в крайна сметка, каква е присъдата? Помагат ли наистина книгите за самопомощ, или съвършенството не съществува в реалния живот?  За поръчки тук

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail