От книгите ни: откъс от “Последните момичета” на Райли Сейгър

Ръцете ми са целите в глазура, когато Джеф се обажда. Въпреки цялото ми старание френският маслен крем се е стекъл по кокалчетата ми и между пръстите и е полепнал там като паста. Само едното ми кутре остава невредимо и натискам с него бутона на високоговорителя.
– Карпентър и Ричардс, частни детективи – изричам, имитирайки задъхания глас на секретарка от „филм ноар“. – С кого да ви свържа?
Джеф се включва в играта: тонът му на „корав тип“ звучи като кръстоска между Робърт Мичъм и Дана Андрюс:
– Включете на линия госпожица Карпентър. Трябва да говоря с нея незабавно.
– Госпожица Карпентър е заета с важен случай. Мога ли да предам съобщение?
– Да – отговаря Джеф. – Кажете є, че полетът ми от Чикаго има забавяне.
Настроението ми помръква:
– О, Джеф. Наистина ли?
– Съжалявам, скъпа. Рисковете на излитането от Ветровития град.
– Колко дълго е закъснението?
– Всичко в диапазона от два часа до евентуална възможност да се прибера другата седмица – отговаря Джеф. – Поне се надявам да е достатъчно дълго, за да изпусна началото на Сезона на печенето.
– Няма да стане, приятел.
– Как върви, между другото?
Свеждам поглед към ръцете си:
– Мърляво.
„Сезонът на печенето“ е названието, избрано от Джеф за изтощителния период между началото на октомври и края на декември, когато всички изобилстващи от десерти празници настъпват неумолимо. Харесва му да го изрича със злокобен тон, като вдига ръце и размърдва пръсти като краката на паяк.
По ирония на съдбата ръцете ми са целите в маслен крем именно заради паяк. Направен от тъмна шоколадова глазура, коремът му се люлее на ръба на едно кексче, а отгоре и отстрани се спускат черни крака. Когато свърша, кексчетата ще бъдат специално подредени, фотографирани и показани в списъка с идеи за хелоуински сладкиши на сайта ми. Основният мотив тази година е „Отмъщението на вкусотиите“.
– Как е на летището? – питам.
– Претъпкано. Но мисля, че ще оцелея, като се паркирам в бара на терминала.
– Обади ми се, ако забавянето се удължи – казвам. – Ще бъда тук, покрита с глазура.
– Развихряй се с печенето – отвръща Джеф.
След като разговорът приключва, се връщам към паяка от маслен крем и кексчето с шоколад и череши, което той покрива отчасти. Ако съм го направила както трябва, червената сърцевина би трябвало да се процеди при първата хапка. Този тест ще е по-късно. Точно сега ме безпокои главно външността.
Украсяването на кексчета е по-трудно, отколкото изглежда. Особено когато резултатите ще бъдат публикувани онлайн и ще ги видят хиляди хора. Недопустимо е да има нещо смачкано или размазано. В свят на високи резолюции недостатъците изпъкват.
Детайлите са важни.
Това е една от Десетте заповеди на моя уебсайт, сместена между Мерителните чаши са ваши приятели и Не се страхувайте да се провалите.
Довършвам първото кексче и работя по второто, когато телефонът ми отново звъни. Този път не разполагам дори с едно чисто кутре и съм принудена да го пренебрегна. Телефонът продължава да бръмчи, докато подскача по плота. После замлъква, укротявайки се за миг, а след това надава издайническо пиукане.
Есемес.
Любопитно пускам шприца с глазура, избърсвам ръце и поглеждам телефона. От Куп е.
Трябва да поговорим. На четири очи.
Пръстите ми спират за миг над дисплея. Въпреки че на Куп му трябват три часа да стигне с кола до Манхатън, той с готовност е предприемал това пътуване многократно в миналото. Когато е важно.
Пиша съобщение в отговор.
Кога?
Отговорът му пристига след секунди.
Сега. Обичайното място.
Усещам притискане на тревога в една точка на гръбнака си. Куп вече е тук. Което значи само едно – нещо не е наред.
Преди да тръгна, припряно изпълнявам обичайните си приготовления за среща с Куп. Миене на зъби. Гланц на устните. Лапване на миниатюрна таблетка ксанакс. Прокарвам малкото синьо хапче с няколко глътки газиран гроздов сок направо от бутилката.
В асансьора ми хрумва, че трябваше да се преоблека. Още съм с дрехите, с които пека: черни джинси, една от старите ризи на Джеф и червени равни обувки. По всичките има петънца от брашно и избледнели пръски от сладкарски бои. Забелязвам люспа засъхнала глазура върху опакото на дланта си: кожата прозира през черно-синьото петно. Прилича на синина. Изблизвам я.
Навън на Осемдесет и втора улица завивам надясно по Кълъмбъс, вече претъпкан с пешеходци. Тялото ми се стяга при вида на толкова много непознати. Спирам и пъхам вдървените си пръсти в дамската си чанта, търсейки флакона лютив спрей, който винаги държа там. Многолюдността носи безопасност, да, но и несигурност. Едва след като намирам лютивия спрей, тръгвам отново с намръщено изражение, което казва: „Не ме закачай“.
Въпреки че слънцето се е показало, във въздуха се долавя осезаем хлад. Типично за ранния октомври в Ню Йорк, когато времето сякаш става ту горещо, ту студено, когато му скимне. И въпреки това есента определено наближава бързо. Когато се показва паркът „Теодор Рузвелт“, цветовете на листата там се колебаят между зелено и златисто.
През листака виждам гърба на Американския музей по естествена история: тази сутрин той гъмжи от ученици. Гласовете им пърхат като птици из дърветата. Когато един от тях изпищява, останалите замлъкват. Само за секунда замръзвам на тротоара, смутена не от писъка, а от последвалата тишина. Но после гласовете на децата се надигат отново и се успокоявам. Тръгвам отново, отправяйки се към едно кафене на две преки южно от музея.
Обичайното ни място.
Куп ме чака на една маса до прозореца: изглежда същият както винаги. Лице с остри, грубо изсечени черти, което изглежда умислено в мигове на покой, като сега. Тяло, едновременно издължено и набито. Едри ръце, на едната от които има училищен пръстен с рубин вместо венчална халка. Единствената промяна е косата му, която поддържа подстригана първи номер. При всяка среща виждам още няколко прошарени в сиво петънца.
Присъствието му в кафенето е забелязано от всички бавачки и пристрастени към кофеина хипстъри, стълпили се там. Нищо не стряска така хората, както ченге в пълна униформа. Дори без нея Куп изглежда заплашително. Той е едър, телосложението му се състои най-вече от издути мускули. Колосаната синя риза и черен панталон с остри като бръснач ръбове само подчертават едрия му ръст. Вдига глава, когато влизам, и забелязвам изтощението в очите му. Сигурно е тръгнал насам веднага след като е приключил късната смяна.
На масата вече има две чаши. „Ърл Грей“ с мляко и допълнително захар за мен. Кафе за Куп. Черно. Неподсладено.
– Куинси – поздравява ме и кимва.
Винаги има кимване. Това е неговата версия на ръкуване. Никога не се прегръщаме. Не и след отчаяната прегръдка, в която го стиснах в нощта на първата ни среща. Независимо колко пъти го виждам, онзи момент е винаги там, разиграващ се в някаква времева примка, докато го отблъсна.
Мъртви са, бях изрекла задавено, докато го стисках: думите клокочеха гъгниво в дъното на гърлото ми. Всичките са мъртви. А той е още тук.
Десет секунди по-късно той ми спаси живота.

Книгата ви очаква на сайта ни тук.

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail