Откъс от “След това” на Ридиън Брук

…− Тук е нужна повече светлина. Би ли ги преместила? Хайке? Саксиите?

Рейчъл размаха ръка към провинилите се растения, подредени на перваза на един от големите прозорци. Според нея спираха светлината, за която копнееше след месеците на пребиваване в мазета с ниски тавани у дома. Освен в оранжерии Рейчъл никога не беше виждала толкова много цветя в една къща. Може би в Германия се приемаше за върха на добрия вкус да напълниш стаите с храсталаци, но тя не можеше да съжителства с тях. Хайке отиде при първата провинила се саксия с лъскава, почти пластмасова на вид зелена юка и се наведе да я повдигне. Но преди това се поколеба, погледна към Рейчъл и посочи с пръст към вратата, за да се увери, че господарката наистина иска да я изнесе.

− Да. Сложи я в някоя друга стая. Благодаря ти. − Рейчъл компенсираше незнанието си на немски, като произнасяше прекалено старателно всяка дума и неволно натърти на думата „ти“.

Това накара прислужницата да се усмихне. Докато изнасяше саксията от стаята, Хайке се изкикоти и се изчерви на собствения си смях. Вероятно по-скоро от притеснение, отколкото от подигравка, но Рейчъл се подразни от смеха ѝ, сякаш молбите ѝ бяха доказателство за някаква чуждестранна чудатост. Започнала беше да издава първите си териториални нареждания в новия дом и ги изричаше толкова кратко и ясно, че дори министър-председателят Атли би одобрил. И дори езиковата бариера и липсата ѝ на опит в общуването с прислуга да караха думите ѝ да звучат по-рязко, отколкото възнамеряваше, беше важно да се наложи от самото начало и да постави границите, според които да живеят под един покрив. Но нито разпределените им от британската армия съдове, нито разместването на мебелите можеше да промени факта, че живее в чужда къща, спи в чуждо легло и обитава чужди стаи. Промените, които реши да направи − преместването на саксиите, покриването на голата статуя във вестибюла със завеса, подмяната на столовете от трапезарията с по-удобните плетени столове от кухнята, − само подчертаваха още повече характера на къщата. Докато се разхождаше из стаите, на Рейчъл дори ѝ се струваше, че чува как стените шептят с подигравателно снизхождение: Този дом не е твой и никога няма да бъде. Тази самоувереност като че ли се беше пропила и у прислужниците, които въпреки привидната си почтителност, механичните поклони и кимания, я смятаха − Рейчъл беше сигурна в това − за натрапница. В техните очи тя беше наивно парвеню − особено за враждебната и лаконична Грета, която беше служила най-дълго при семейство Луберт и им беше най-предана. Смразяващите, разочаровани погледи, които хвърляше на Рейчъл, бяха като на прислужница, служила на поредица от кралици, никоя от които не би могла да стъпи на малкия пръст на първата. Самата къща, имаше чувство Рейчъл, все още беше обгърната от магията на предишната господарка, чието присъствие се проявяваше най-силно в погледите и поведението на слугите, чиито колебливи и несигурни реакции на нарежданията ѝ едва прикриваха истинските им мисли: Нашата господарка никога не би постъпила така.

След първата си обиколка Рейчъл се оказа въвлечена в мълчалива битка с къщата. Не бяха само растенията: мебелите и по-голямата част от декоративните елементи бяха анатема за нея. Осъзнаваше, че е заобиколена от отлично качество, но в стил, който не й се нравеше и не би могла да оцени. Макар да харесваше обширните пространства и разпределението на стаите, минималистичното обзавеждане по-скоро я плашеше, отколкото ѝ вдъхваше чувство за свобода. Искаше пространство и светлина, но се нуждаеше от традиционен уют. Ако някой я помолеше да опише обстановката, тя би използвала думата „модерна“, но презрително. Столовете например сякаш бяха сведени до най-първичната им функция, не предлагаха мекота, удобство и чар − нито едно качество, което според Рейчъл беше необходимо да притежава един стол. Същото важеше за шкафовете, лампите, масите. Нито една мебел не изглеждаше красиво, ведро или уютно. Всичко в къщата беше находчиво, но малко стерилно и бездушно. Имаше твърде много неща, които бяха като трън в очите на жена от Уелс, израснала в семейство от средна класа, сред викториански мебели от тъмно дърво, горящи камини, пиана, практични и безобидни картини на замъци и натюрморти с цветя. Единствено салонът, с боядисаното в черно пиано „Бьозендорфер“ и стола пред него, приличаше на стая, в която би имала желание да седи; ако успееше да накара прислугата да изнесе странния стол в ъгъла − може би да го смени с обикновения, макар и доста тежък двуместен диван от голямата спалня, − тогава вероятно щеше да се почувства малко повече като у дома си. Рейчъл огледа отблизо кожения фотьойл с метална рамка. Дали наистина беше предназначен за седене? Приличаше повече на стол, върху който се извършват болезнени операции. Може би не беше стол, а някакъв артефакт. А може да беше и двете. Вероятно това беше целта. Но независимо от предназначението му никак не ѝ се нравеше.

− Пробвайте го.

Рейчъл се обърна и видя хер Луберт, необяснимо защо облечен с тъмносин работнически гащеризон, с голяма връзка ключове в една ръка. Изглеждаше раздърпан, косата му беше рошава и щръкнала от едната страна, сякаш си беше легнал, докато още е била мокра. Луис винаги приглаждаше косата си с гел и я поддържаше в безупречен вид сякаш беше част от униформата му; разчорлената и необуздана като на момче коса на Луберт приличаше на прическата на дезертьор или художник, стараещ се всячески да се бунтува.

− Това е произведение на Мис ван дер Рое. Баухаус?

Рейчъл беше толкова смутена от вида му − облеклото, косата, лекотата на общуване, − че дори не чу думите му.

− Говоря за стола − поясни Луберт. − Струва си да го пробвате. Твърди се, че това е един от най-удобните столове на света.

− Не изглежда удобен − отвърна Рейчъл. − Дори напротив. Луберт се усмихна, прекалено наперено, прекалено фамилиарно.

− Интересно наблюдение. Проектантът му се е опитал да премахне „излишните украси“. Такъв ли е изразът?

Рейчъл се чудеше как да подходи в създалата се ситуация. Какво беше удачното поведение? Какво мислеше за този отговор? Защо беше облечен с гащеризон? А английският му… Говореше английски с такава лекота, че трябваше да си напомни, че е германец и в никакъв случай не бива да общува с него освен по жизненоважни практични въпроси. Той обаче продължи да говори:

− Мис ван дер Рое е представител на школата Баухаус. Нейните възпитаници искаха да опростят всичко − продължи Луберт. − Да сведат предметите до тяхната основна функционалност. Това е философията им.

− Нима е нужна философия, за да направиш удобен стол? − попита Рейчъл и се изненада от себе си, но реши, че се е изразила достатъчно рязко, за да сложи точка на и без друго неприятно дългия разговор.

Лицето на Луберт се озари.

− Но точно това е целта! Зад всеки предмет стои философия!

Трябваше да сложи край на този диалог, тъй като представляваше много неподходящ прецедент за бъдещото им общуване. Твърдите граници, които беше планирала да постави − и вече беше започнала да очертава, − не биваше да бъдат прекрачвани. Хер Луберт ѝ подаде връзката с ключове.

− Като стопанка на дома, трябва да ги държите при вас. Това са ключовете за всички стаи, обозначени са с етикети.

Рейчъл взе ключовете. „Стопанка на дома“. Не се чувстваше като стопанка и не вярваше, че може убедително да влезе в тази роля.

− Надявам се, че сте спали добре, фрау Морган − добави той.

Рейчъл като че ли долови в безобидната любезност неуместно фамилиарничене и реши да му изясни положението.

− Хер Луберт, искам да съм пределно ясна с вас от самото начало. Не се чувствам удобно да живеем под един покрив и смятам за редно да разговаряме единствено за най-необходимите неща. Нужно е да се отнасяме вежливо помежду си, разбира се, но не е уместно да… се преструваме на приятели, след като… не е от полза за… положението ни. Трябва да поставим ясни разграничителни линии.

Луберт кимна на безцеремонното ѝ изказване, но не изглеждаше никак смутен и − за нейна голяма изненада − продължи да се усмихва безгрижно. − Ще се постарая да не бъда прекалено дружелюбен, фрау Морган − рече той, поклони се и излезе от стаята.

Би ли ги преместила? Хайке? Саксиите? Рейчъл размаха ръка към провинилите се растения, подредени на перваза на един от големите прозорци. Според нея спираха светлината, за която копнееше след месеците на пребиваване в мазета с ниски тавани у дома. Освен в оранжерии Рейчъл никога не беше виждала толкова много цветя в една къща. Може би в Германия се приемаше за върха на добрия вкус да напълниш стаите с храсталаци, но тя не можеше да съжителства с тях. Хайке отиде при първата провинила се саксия с лъскава, почти пластмасова на вид зелена юка и се наведе да я повдигне. Но преди това се поколеба, погледна към Рейчъл и посочи с пръст към вратата, за да се увери, че господарката наистина иска да я изнесе.

− Да. Сложи я в някоя друга стая. Благодаря ти. − Рейчъл компенсираше незнанието си на немски, като произнасяше прекалено старателно всяка дума и неволно натърти на думата „ти“.

Това накара прислужницата да се усмихне. Докато изнасяше саксията от стаята, Хайке се изкикоти и се изчерви на собствения си смях. Вероятно по-скоро от притеснение, отколкото от подигравка, но Рейчъл се подразни от смеха ѝ, сякаш молбите ѝ бяха доказателство за някаква чуждестранна чудатост. Започнала беше да издава първите си териториални нареждания в новия дом и ги изричаше толкова кратко и ясно, че дори министър-председателят Атли би одобрил. И дори езиковата бариера и липсата ѝ на опит в общуването с прислуга да караха думите ѝ да звучат по-рязко, отколкото възнамеряваше, беше важно да се наложи от самото начало и да постави границите, според които да живеят под един покрив. Но нито разпределените им от британската армия съдове, нито разместването на мебелите можеше да промени факта, че живее в чужда къща, спи в чуждо легло и обитава чужди стаи. Промените, които реши да направи − преместването на саксиите, покриването на голата статуя във вестибюла със завеса, подмяната на столовете от трапезарията с по-удобните плетени столове от кухнята, − само подчертаваха още повече характера на къщата. Докато се разхождаше из стаите, на Рейчъл дори ѝ се струваше, че чува как стените шептят с подигравателно снизхождение: Този дом не е твой и никога няма да бъде. Тази самоувереност като че ли се беше пропила и у прислужниците, които въпреки привидната си почтителност, механичните поклони и кимания, я смятаха − Рейчъл беше сигурна в това − за натрапница. В техните очи тя беше наивно парвеню − особено за враждебната и лаконична Грета, която беше служила най-дълго при семейство Луберт и им беше най-предана. Смразяващите, разочаровани погледи, които хвърляше на Рейчъл, бяха като на прислужница, служила на поредица от кралици, никоя от които не би могла да стъпи на малкия пръст на първата. Самата къща, имаше чувство Рейчъл, все още беше обгърната от магията на предишната господарка, чието присъствие се проявяваше най-силно в погледите и поведението на слугите, чиито колебливи и несигурни реакции на нарежданията ѝ едва прикриваха истинските им мисли: Нашата господарка никога не би постъпила така.

След първата си обиколка Рейчъл се оказа въвлечена в мълчалива битка с къщата. Не бяха само растенията: мебелите и по-голямата част от декоративните елементи бяха анатема за нея. Осъзнаваше, че е заобиколена от отлично качество, но в стил, който не й се нравеше и не би могла да оцени. Макар да харесваше обширните пространства и разпределението на стаите, минималистичното обзавеждане по-скоро я плашеше, отколкото ѝ вдъхваше чувство за свобода. Искаше пространство и светлина, но се нуждаеше от традиционен уют. Ако някой я помолеше да опише обстановката, тя би използвала думата „модерна“, но презрително. Столовете например сякаш бяха сведени до най-първичната им функция, не предлагаха мекота, удобство и чар − нито едно качество, което според Рейчъл беше необходимо да притежава един стол. Същото важеше за шкафовете, лампите, масите. Нито една мебел не изглеждаше красиво, ведро или уютно. Всичко в къщата беше находчиво, но малко стерилно и бездушно. Имаше твърде много неща, които бяха като трън в очите на жена от Уелс, израснала в семейство от средна класа, сред викториански мебели от тъмно дърво, горящи камини, пиана, практични и безобидни картини на замъци и натюрморти с цветя. Единствено салонът, с боядисаното в черно пиано „Бьозендорфер“ и стола пред него, приличаше на стая, в която би имала желание да седи; ако успееше да накара прислугата да изнесе странния стол в ъгъла − може би да го смени с обикновения, макар и доста тежък двуместен диван от голямата спалня, − тогава вероятно щеше да се почувства малко повече като у дома си. Рейчъл огледа отблизо кожения фотьойл с метална рамка. Дали наистина беше предназначен за седене? Приличаше повече на стол, върху който се извършват болезнени операции. Може би не беше стол, а някакъв артефакт. А може да беше и двете. Вероятно това беше целта. Но независимо от предназначението му никак не ѝ се нравеше.

− Пробвайте го.

Рейчъл се обърна и видя хер Луберт, необяснимо защо облечен с тъмносин работнически гащеризон, с голяма връзка ключове в една ръка. Изглеждаше раздърпан, косата му беше рошава и щръкнала от едната страна, сякаш си беше легнал, докато още е била мокра. Луис винаги приглаждаше косата си с гел и я поддържаше в безупречен вид сякаш беше част от униформата му; разчорлената и необуздана като на момче коса на Луберт приличаше на прическата на дезертьор или художник, стараещ се всячески да се бунтува.

− Това е произведение на Мис ван дер Рое. Баухаус?

Рейчъл беше толкова смутена от вида му − облеклото, косата, лекотата на общуване, − че дори не чу думите му.

− Говоря за стола − поясни Луберт. − Струва си да го пробвате. Твърди се, че това е един от най-удобните столове на света.

− Не изглежда удобен − отвърна Рейчъл. − Дори напротив. Луберт се усмихна, прекалено наперено, прекалено фамилиарно.

− Интересно наблюдение. Проектантът му се е опитал да премахне „излишните украси“. Такъв ли е изразът?

Рейчъл се чудеше как да подходи в създалата се ситуация. Какво беше удачното поведение? Какво мислеше за този отговор? Защо беше облечен с гащеризон? А английският му… Говореше английски с такава лекота, че трябваше да си напомни, че е германец и в никакъв случай не бива да общува с него освен по жизненоважни практични въпроси. Той обаче продължи да говори:

− Мис ван дер Рое е представител на школата Баухаус. Нейните възпитаници искаха да опростят всичко − продължи Луберт. − Да сведат предметите до тяхната основна функционалност. Това е философията им.

− Нима е нужна философия, за да направиш удобен стол? − попита Рейчъл и се изненада от себе си, но реши, че се е изразила достатъчно рязко, за да сложи точка на и без друго неприятно дългия разговор.

Лицето на Луберт се озари.

− Но точно това е целта! Зад всеки предмет стои философия!

Трябваше да сложи край на този диалог, тъй като представляваше много неподходящ прецедент за бъдещото им общуване. Твърдите граници, които беше планирала да постави − и вече беше започнала да очертава, − не биваше да бъдат прекрачвани. Хер Луберт ѝ подаде връзката с ключове.

− Като стопанка на дома, трябва да ги държите при вас. Това са ключовете за всички стаи, обозначени са с етикети.

Рейчъл взе ключовете. „Стопанка на дома“. Не се чувстваше като стопанка и не вярваше, че може убедително да влезе в тази роля.

− Надявам се, че сте спали добре, фрау Морган − добави той.

Рейчъл като че ли долови в безобидната любезност неуместно фамилиарничене и реши да му изясни положението.

− Хер Луберт, искам да съм пределно ясна с вас от самото начало. Не се чувствам удобно да живеем под един покрив и смятам за редно да разговаряме единствено за най-необходимите неща. Нужно е да се отнасяме вежливо помежду си, разбира се, но не е уместно да… се преструваме на приятели, след като… не е от полза за… положението ни. Трябва да поставим ясни разграничителни линии.

Луберт кимна на безцеремонното ѝ изказване, но не изглеждаше никак смутен и − за нейна голяма изненада − продължи да се усмихва безгрижно. − Ще се постарая да не бъда прекалено дружелюбен, фрау Морган − рече той, поклони се и излезе от стаята.

Повече подробности и поръчки с 20% отстъпка и промокод: 20% тук

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail