От книгите ни: Откъде идва личността?

ОТКЪДЕ ИДВА ЛИЧНОСТТА?

Този въпрос има поне три отговора. Някои психолози твърдят, че личността е въпрос на генетика, докато други са убедени, че става дума за начина, по който сте били възпитани и какви са житейските ви преживявания. Мнозина вярват, че личността е комбинация от двата фактора. Какъвто и да е отговорът, както гласи известното остроумие: постарайте се внимателно да изберете родителите си!
Ако изследваме по-внимателно тези идеи, ще видим, че има аспекти на поведението ни, които, изглежда, са автоматични. Това ни кара да описваме някои действия като “дължащи се на човешката природа”, като внушението е, че някои поведенчески модели са автоматична функция на мозъка ни. За разлика от реакциите на много други животни обаче, това инстинктивно поведение не е много силно. Например макар че много жени имат майчински инстинкт, това не е вярно за всички жени. Ако беше, щяхме да сме в състояние да прогнозираме с точност цял спектър от женското поведение. Не можем да го направим, защото един и същ стимул не предизвиква една и съща реакция от всеки. Това означава, че е много малко вероятно хората по природа да са свойствено майчински настроени, дружелюбни, престъпни или каквото и да е.

Заедно със становището за поведението като “човешка природа” често стереотипизираме хората на базата на телесния им строеж. Обикновено мислим за едрите, закръглени хора като пълни с живот и радост, а за високите, слаби хора – като интроспективни и мрачни. Всъщност през 50-те години на ХХ век психолог на име Шелдън класифицира хората на три типа според фигу­рата:

Ендоморфни: тези закръглени, обикновено леко пълни хора, които обичат хапването, пийването и общуването с другите. Те са привлечени към другите.

Ектоморфни: това са слаби, деликатни хора, които са чувствителни и склонни към притеснения. Те не харесват социалните събирания и могат да изглеждат студени.

Мезоморфни: това са мускулести, добре сложени и енергични хора, които са много директни в подхода си към нещата. Понякога могат да бъдат твърде нечувствителни.

Това е генетичен аргумент за личността. Въпреки привлекателността си обаче не бива да ви изненадва, че няма особени доказателства за някаква връзка между начина, по който тялото ви изглежда, и личността ви. Това несъмнено е голямо разочарование за писателите, които често са използвали размерите на тялото като индикатор на характера. Известен пример е описанието на Дж. Х. Уелс в “Истината за Пайкрафт” (TheTruthaboutPyecraft): “Той се държеше точно както бих очаквал от едър, дебел човек – лошо”. При все това по отношение на конкретния случай на взаимоотношението между размерите на тялото и социабилността1 е възможно да участва един фактор. Той е по-фин от елементарното класифициране на някого в една от трите широки категории. Ако от едрите хора се очаква да са дружелюбни и оживени, това може да се насърчава от другите в течение на времето, така че те наистина започват да се държат по очаквания начин. Следователно социабилността се подкрепя и цялата идеята става самоизпълняващо се пророчество.

Днес повечето психолози вярват, че личността може би има някакъв генетичен компонент, но е повлияна и от начина, по който сме били отгледани и възпитани, и типовете преживявания, които сме имали през живота си. Интересното е, че много хора може да не са съгласни със съдържанието на този теория, но това е било становището на най-известния теоретик на личността от всички – Зигмунд Фройд. Неговата психоаналитична теория не е лесна за обобщаване с няколко думи, но по същество той твърди, че личността ни се формира в началото на живота, особено като резултат от преживяванията ни през първите пет години, и че сме ръководени от потребността от удоволствие. Теорията е много обширна – събраните съчинения на Фройд са 24 тома, – но за съжаление е недоказуема.

Ако оставим настрана психоанализата, съвременната теория за личността обикновено се свежда до един от двата вида: черта или тип. Подходите разчитат на различни фундаментални принципи, но и двата са опит за опростяване на поведението, асоциирано с определени личностни описания, и целят да редуцират нещата до управляемо равнище. Както ще видите, когато изследваме въпросниците, това обикновено означава редуциране на личността до около пет основни аспекта, или както обикновено се наричат, “дименсии”.

Теориите за типовете поставят хората във фиксирани категории, например от време на време можем да опис­ваме някого като “екстраверт”. Когато правим това, поставяме човека в отчетлива категория и в този случай вероятно можем да опишем различни характеристики на екстравертираните хора. Това е често срещан начин за описване на хората, така че повече или по-малко знаем какво имаме предвид. Разбира се, проблемът с правенето на това е, че много хора не попадат удобно в една или друга категория – някои може да са смесица от екстраверсия и интроверсия.

За да си помогнат в решаването на този проблем, теоретиците на чертите позволяват човекът да бъде описан чрез резултата си по редица дименсии, като всяка дименсия е приложима към различна черта. (“Черта” е просто аспект на личността на човека, който – в сравнение с друг – той притежава в по-голяма или по-малка степен.) Ясно е, че този подход позволява всякакви различни комбинации от черти и възможността човекът да се намира на някаква точка по континуума на определена дименсия. Така, макар че екстраверсията и интроверсията са в противоположните краища, можете да сте някъде по тази дименсия, включително и по средата.

В някои отношения разграничението между типове и черти всъщност няма никакво значение, защото това са два начина за осмисляне на личността. Подходът на чертите обаче дава повече място за маневри и ни позволява да създадем общ набор от черти, по който всички ние можем да бъдем сравнявани. Той прави повече за илюстрирането на големия спектър на различните личности и е по-справедлив, отколкото просто категоризирането на хората. Нека обаче ви предупредя: чертите описват какви сме, те не обясняват как сме станали такива.

ПОЗНАВАТЕ ЛИ СЕ?

Дотук въпросът беше за възможния произход на лич­ността, но откъде идва чувството за собствената ни личност? Всички можем да сетим за събития, променили светогледа ни и начина, по който се държим към другите. Ние, възрастните, обикновено сме развили и начини за справяне със собствената си личност. Добър пример е човекът, който трябва да говори пред аудитория като част от работата си, но всъщност не е особено екстравертиран. Вътре в себе си той може да се чувства некомфортно от факта, че трябва да го прави, но на практическо равнище е разработил начини да се справя с това преживяване. Той успокоява “нервите си”, като много внимателно подготвя онова, което трябва да каже, обмисля въпросите, които хората може да зададат, и пристига по-рано, за да се запознае с мястото.

Следователно начинът, по който се справяме с лич­ността си, често се основава на това, което знаем за себе си. Повечето от нас обаче не разполагат с цялата или с ясна картина за истинското си Аз. Причината може да е, че не знаем как да се опишем или че се опитваме да пренебрегваме подозираното за себе си. Каквато и да е причината, всъщност е много изясняващо човек да седне и да се опише.
Следва упражнение, което ще ви постави на старта на процеса на откриването кои сте и какво мислят другите за вас.

УПРАЖНЕНИЕ: СЕБЕОТКРИВАНЕ

1. Вземете празен лист и напишете десет прилагателни, които според вас описват лич­ността ви. Уверете се, че те описват лич­ността ви, а не са думи, описващи външния ви вид. Опитайте се да завършите упражнението за 10 минути. Ако се натъкнете на трудности, в края на тази глава е даден списък от описващи черти прилагателни.
2. Сега намерете човек, който ви познава добре, и го помолете да напише десет думи, които също описват вашата личност. Не му показвайте вашия списък.
3. След около десет минути спрете приятеля/партньора си и сравнете двата списъка. Как сте се описали? Трудно ли ви беше да намерите десет думи. Какво е написал приятелят ви? Съгласни ли сте един с друг? Какви са разликите?
Ако сте завършили упражнението, вероятно ще откриете, че начинът, по който се виждате, не е идентичен с начина, по който ви възприемат другите. Нещо повече: двамата участници в упражнението знаят много за вас! Какво би направил работодателят?

Всъщност много е трудно човек да се опише точно. По същия начин вероятно бихте могли да се сетите за ситуации, в които сте направили нещо, което не бихте прогнозирали, т.е. не сте успели да прогнозирате собственото си поведение. Изглежда, че като отделни хора всички ние имаме чувство, че не осъзнаваме всеки аспект на собствения си характер. Някои аспекти всъщност изглеждат скрити и ние не ги осъзнаваме. По същия начин е трудно да опишем другите, тъй като сме склонни да обръщаме много по-голямо внимание на личните стереотипи, например едрите мъже са агресивни. На практика тези стереотипи са примери на собствените ни често неточни теории за личността. По-важното обаче е, че онези, чиято работа е да оценяват вашата личност, също имат собствени теории. Това е една изключително основателна причина да разполагаме с обективен метод за измерване на личността – личностния тест.

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail