От книгите ни: откъс от “Армада” на Ърнест Клайн

Забелязах летящата чиния, докато гледах през прозореца на класната стая и мечтаех за приключения.

Затворих очи и отново ги отворих, но чинията не изчезна. Представляваше лъскав метален диск и се движеше в небето на зигзаг. Затруднявах се да я следя с поглед, защото правеше все по-бързи, изключително остри завои. Ако на борда имаше човек, несъмнено би му се завил свят. Чинията се стрелна към хоризонта и внезапно спря. Стоя неподвижно над дърветата в далечината няколко секунди, сякаш сканираше местността отдолу с невидим лъч, след което се изстреля отново нагоре с поредица от неподвластни на законите на физиката светкавични промени в курса.

Опитах се да запазя спокойствие. Несъмнено имаше логично обяснение. Напомних си, че съм човек на науката, макар и обикновено да получавах четворки по физика.

Отново погледнах към небето. Все още не можех да определя какъв точно е обектът, но определено не беше метеор. Нито метеорологичен балон, блатен газ или кълбовидна мълния. Не, неидентифицираният летящ обект, който виждах със собствените си очи, определено имаше извънземен произход.

Първата ми мисъл беше: Божичко!

Последвана след миг от втора: Не мога да повярвам! Най-накрая!

Разбирате ли, още от първия ден в детската градина очаквах с надежда някое зашеметяващо, фантастично, разтърсващо събитие най-накрая да сложи край на монотонното училищно ежедневие. Прекарал бях стотици часове взрян през прозореца към спокойния, подреден градски пейзаж около училището и тайно копнеех за зомби апокалипсис, за странен инцидент, при който да се сдобия със суперсили, или пък за внезапната поява на група пътуващи във времето джуджета клептомани.

Бих казал, че поне една трета от тези злокобни мечти включваха неочакваното пристигане на същества от друг свят.

Разбира се, не вярвах, че подобно нещо е възможно. Дори извънземни създания случайно да се отбиеха до нашата крайно незначителна синьо-зелена планета, никое уважаващо себе си извънземно не би избрало родния ми град Бивъртън, Орегон − известен още като Най-скучния град в САЩ, − за установяване на първи контакт със земляните. Освен ако не възнамеряваха да унищожат цивилизацията ни, като първо заличат най-безинтересните градове. Ако вселената ни имаше ярък център, то аз се намирах на най-далечната от него планета. Чувствах се като Люк Скайуокър на Татуин.

Но сега най-накрая се случваше нещо вълнуващо! В небето имаше проклета летяща чиния! Виждах я със собствените си очи.

И се приближаваше.

Погледнах крадешком през рамо към двамата ми най-добри приятели, Круз и Дийл, които седяха зад мен. Те обаче бяха погълнати от разгорещен спор, който провеждаха шепнешком, и не гледаха към прозорците. Замислих се дали да им привлека вниманието, но се притесних, че обектът може да изчезне всеки момент, а не исках да го изпускам от очи.

Отново погледнах навън, точно когато чинията се стрелна странично в небето, спря за малко и отново потегли. Пак спря и пак се премести. Спря, премести се.

Със сигурност се приближаваше. Вече виждах формата й по-ясно. Тя направи вираж и за пръв път успях да я огледам отгоре. Оказа се, че изобщо не е чиния. От този ъгъл забелязах, че симетричният корпус прилича на двустранна бойна брадва и между дългите назъбени крила е разположена черна осмоъгълна призма, която блещукаше на утринното слънце като черен диамант.

В този миг мозъкът ми даде накъсо, защото познавах добре характерния дизайн на кораба. Все пак от няколко години го гледах почти всяка вечер през мерник на екрана. В момента виждах собрукайски глейв, един от бойните кораби на злите извънземни в Armada, любимата ми видеоигра.

Но това, разбира се, беше невъзможно. Все едно да видиш в небето кораб от Междузвездни войни или Стар Трек. Собрукаите и бойните им кораби бяха измислица от видеоигра. Те не съществуваха в реалния живот. Видеоигрите не оживяваха и измислени кораби не профучаваха в небето над родния ти град. Подобни глупости се случваха само в нереалистични филми от 80-те години като ТРОН, Военни игри и Последният звезден боец. Любимите филми на покойния ми баща.

Лъскавият кораб отново се наклони настрани и този път успях да го огледам още по-добре. Нямаше никакво съмнение, това беше глейв до последния детайл, като например подобните на нокти улеи по корпуса и двете плазмени оръдия, стърчащи като кучешки зъби в предния край.

Имаше само едно логично обяснение за невероятната гледка. Халюцинирах. И знаех много добре що за хора получават халюцинации посред бял ден, без да са употребили наркотици или алкохол. Хора, на които им хлопа дъската. Пълни хаховци.

Отдавна се чудех дали баща ми не е бил от този тип хора заради записките в стария му дневник. От прочетеното бях останал с впечатлението, че към края на живота си е получавал халюцинации. Изглежда, беше загубил способността да прави разлика между видеоигрите и реалността − същото, което аз преживявах в момента. Може би подсъзнателните ми страхове се сбъдваха: крушата не пада по-далеч от дървото.

Да не би да се намирах под въздействието на наркотици? Невъзможно. Сутринта изядох само замразено ягодово десертче в колата на път за училище − а единственото по-налудничаво от това да ми се привижда космически кораб от видеоигра би било да обвинявам за видението пакетиран десерт. Особено след като знаех, че много по-вероятната причина е генетичната ми обремененост.

Осъзнах, че сам съм си виновен. Можех да взема някакви мерки. Вместо това, също като баща си, цял живот бягах от реалността във фантастични сюжети и допуснах фантазиите да се превърнат в реалност. И сега, също като баща ми, плащах цената за липсата на прозорливост. Излизах стремглаво извън релсите. В ушите ми пищяха колелата на дерайлиращия влак. Направо можех да чуя как Ози крещи: „Всички да се качват!”[1].

Недей, казах си наум. Не се сривай точно сега, когато остават само два месеца до дипломирането! Потърпи още малко, Лайтман! Не се предавай!

Навън корабът отново се движеше странично. Когато профуча над няколко високи дървета, клоните им се разлюляха диво. След това се стрелна през голям облак толкова бързо, че остави кръгла дупка в центъра му и повлече няколко дълги къдели пара, когато проби от другата страна.

Накрая застина във въздуха за миг, изстреля се нагоре като сребърна светкавица и изчезна също толкова внезапно, колкото се появи.

Зяпах онемял мястото, където само преди секунда се намираше корабът. Никой от съучениците ми не гледаше към прозорците. Дори бойният глейв действително да беше прелетял покрай училището, никой друг не го беше видял…

[1] Препратка към началото на песента “Crazy Train” на Ози Озбърн. – Б. р.

 

Ърнест Клайн е писател, сценарист, баща и гийк на пълен работен ден. Първият му роман, “Играч първи, приготви се”, е бестселър на New York Times и USA Today, присъства в множество списъци с най-добрите романи на годината и е адаптиран великолепно в едноименната екранизация на Стивън Спилбърг. Вторият му роман, „Армада”, дебютира под номер 4 в списъка с бестселъри на New York Times и по него се снима филм на Universal Pictures. Ърни живее в Остин, Тексъс, със семейството си, пътуващ през времето DeLorean и огромна колекция от класически видеоигри.

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail