…Рейчъл се отпусна на стената и й се прииска да запали цигара.

Ако се изправеше лице в лице с Браян сега, какво щеше да спечели? Да научи истината? Едва ли, особено след като я беше лъгал успешно толкова дълго. А и каквото и да й кажеше, тя нямаше да му повярва. Дори да й покажеше карта от ЦРУ, тя щеше да си помисли за фалшивото селфи, което уж й беше изпратил от Лондон, и да му каже да си натика фалшивата карта от ЦРУ отзад.

Ако се изправеше лице в лице с него сега, нямаше да постигне нищо.

По-трудно, разбира се, й беше да признае, че ако се конфронтира с него сега, независимо дали я излъжеше, или не, връзката им – или както и да я наричаше занапред – щеше да приключи. А тя все още не беше готова за това. Почувства се унизително при тази мисъл, но в момента нямаше сили да се раздели окончателно с него. Представи си апартамента без дрехите му, книгите му, четката му за зъби и титаниевата му самобръсначка, хладилника без любимите му храни, шкафа за алкохол без любимото му уиски или още по-лошо – бутилките с уиски, останали самотни в шкафа, за да й напомнят за него, докато не ги изсипеше в мивката. Представи си как списанията, за които беше абониран, ще продължат да пристигат месеци след като се е изнесъл, докато дългите й самотни дни преминават в дълги самотни вечери. След нервния си срив в ефир Рейчъл изгуби почти всичките си приятели. Имаше Мелиса, разбира се, но Мелиса беше от онзи тип приятели, които очакваха от нея да „се стегне“, „да мисли позитивно“ и – Извинете, може ли още един коктейл, само че този път с по-малко лед? – „да се вземе в ръце“. С изключение на Мелиса приятелите й дори не бяха приятели, а познати; все пак беше трудно да си приятел с отшелник.

През последните няколко години единственият й истински приятел беше Браян. Рейчъл разчиташе на него както дърветата разчитат на корените си. С него се изчерпваше целият й свят. И рационалната част от мозъка й разбираше, че ще трябва да се раздели с него. Той беше измамник. А къщата им представляваше въздушна кула. И въпреки това…

Браян излезе от задния входа на сградата и мина точно покрай нея. Пишеше съобщение на телефона си, докато вървеше към колата, а Рейчъл стоеше на по-малко от два метра от него под противопожарната стълба. Очакваше всеки момент той да я види. Опита се да измисли какво ще му каже. Браян се беше преоблякъл в тъмносин костюм с бяла риза, вратовръзка на сиви и черни квадрати и кафяви обувки. На дясното си рамо носеше кафява кожена чанта за лаптоп. Качи се в колата си и остави чантата на съседната седалка, без да вдига очи от телефона. С другата ръка затвори вратата. Сложи си колана. Завъртя ключа, докато продължаваше да пише, след което явно изпрати съобщението, защото хвърли телефона на другата седалка и излезе на заден ход, вперил очи в огледалото за обратно виждане. Трябваше само да премести поглед с десет сантиметра надолу и щеше да я види. Рейчъл си представи как от шока забравя, че кара на заден ход и се блъска право в лампата от другата страна на уличката. Но това не се случи. Браян изкара колата без проблеми и се озова с гръб към нея. След това излезе на Сийвър Стрийт и зави наляво.

Рейчъл стигна на бегом до колата си, доволна, че беше обула гуменки като част от спортната дегизировка. Качи се в колата, обърна, пое нагоре по улицата и мина на светофара тъкмо когато жълтото се смени с червено. След малко забеляза Браян на Бродуей, три коли пред нея.

Проследи го обратно до Колидж Хил. На уличка, ремонтирана само донякъде, а нататък осеяна с дупки, Браян спря до тротоара. Рейчъл спря на повече от петдесет метра зад него пред туристическа агенция със заковани с дъски прозорци и фалирал музикален магазин. След тях имаше магазин за мебели под наем, който очевидно беше превзел пазара на черни полирани скринове. По-нататък се намираха магазин за алкохол и магазин за фототехника „Литъл Луи“. Рейчъл подозираше, че магазините за фототехника ще последват съдбата на музикалните магазини и туристическите агенции (подозираше и че магазините за алкохол ще съществуват, докато свят светува), но „Литъл Луи“ още се държеше. Браян влезе в него. Рейчъл понечи да се приближи и да погледне през витрината, за да види какво прави той вътре, но веднага прецени, че е твърде рисковано. Подозрението й се затвърди, когато Браян излезе след две минути. Ако се беше поддала на импулса, щеше да се озове без всякакво прикритие насред тротоара. Браян се качи в колата и потегли, и Рейчъл го последва. Докато минаваше покрай магазина за фототехника, видя, че вътре е тъмно; на витрината имаше само снимки на фотоапарати и реклами от вестници, залепени на стъклото. Рейчъл нямаше представа какво става в този магазин, но подозираше, че продажбата на фототехника не е основната им дейност.

Браян излезе от Провидънс, мина през няколко все по-малки градчета, където дървените къщи ставаха все по-окаяни и тук-там започнаха да се появяват ферми, докато накрая спря пред открит търговски център, който изглеждаше сравнително нов. Мина покрай пекарна в края на редицата магазини, паркира пред малка банка и слезе от колата. Влезе в банката с чантата за лаптоп на рамо.

Рейчъл спря пред една аптека и докато чакаше, извади телефона си от поставката за чаши. Получила беше съобщение.

Отвори го. Съобщението беше от Браян, изпратено преди двайсет минути, когато беше излязъл от сградата на Сийвър Стрийт и беше минал покрай нея.

Скъпа, в самолета съм. След малко излитаме. Ще кацна след около 10 часа. Дано още си будна, когато ти звънна. Много те обичам.

След десет минути Браян излезе от банката, но вече без чантата.

Качи се в колата и излезе от търговския център.

Рейчъл го проследи обратно до Провидънс. Той първо спря в цветарски магазин и купи букет от бели и розови цветя. Стомахът й се обърна. Май не беше готова за онова, което може би предстоеше. Браян спря още веднъж, за да купи бутилка шампанско от магазин за алкохол. Сега вече Рейчъл беше убедена, че не е готова. Той се отби от главния път във Федерал Хил, район населен с американци от италиански произход и някогашен център на мафията в Нова Англия, но сега поредният хубав квартал с шикозни ресторанти и червени тухлени къщи.

Браян паркира пред една от въпросните къщи с отворени в слънчевото време прозорци и поклащащи се на ветреца пердета. Рейчъл паркира от другата страна на улицата през няколко къщи от мястото, където той стоеше на тротоара с букет в ръка. Браян пъхна два пръста в устата си и изсвири силно. Рейчъл не го беше виждала да прави това нито веднъж, откакто се познаваха. След миг осъзна, че не само изсвирването е новост. Браян се движеше по различен начин, с по-изправени рамене, походката му беше по-пружинираща, по-лека и уверена.

Той изкачи стълбите и входната врата се отвори.

– О, боже – прошепна Рейчъл. – О, боже, о, боже, о, боже…

“Откакто те срещнах” е налична на сайта ни за предварителни поръчки.