Откъс от “Невромантик” на Уилям Гибсън

Днес, в рубриката “От книгите ни”, ви предлагаме да прочетете откъс от предстоящата ни книга “Невромантик” на Уилям Гибсън, един от най-ярките представители на поджанра киберпънк и автор на редица бестселъри, чието име е вписано в Залата на славата на научната фантастика.

***

…Беше на двайсет и четири. На двайсет и две бе жокей, крадец на информация, един от най-кадърните в Агломерата. Беше обучен от най-добрите, Маккой Поли и Боби Куайн, легендите в бизнеса. Постоянно кипеше от адреналин — страничен продукт на младостта и способностите му, — включен в модифициран киберпространствен дек, който изпращаше откъснатото му от материята съзнание в общата халюцинация, представляваща Мрежата. Крадец, който работеше за други, по-богати крадци; за работодатели, които осигуряваха екзотичния софтуер, способен да проникне през бляскавите защитни стени на корпоративните системи, да отваря прозорци към огромни полета от данни.

Беше допуснал класическата грешка, която се бе клел, че няма да направи. Откраднал бе от работодателите си. Беше запазил нещичко за себе си и се беше опитал да го пробута през канал в Амстердам. Така и не разбра как точно го бяха разкрили — не че вече имаше някакво значение де. Мислеше, че ще го убият, но те само се бяха усмихнали. Казаха му, че парите са му добре дошли. Щели и без това да му потрябват. Защото — продължаваха да се усмихват — щели да се погрижат той да не може да работи никога повече.

Увредиха нервната му система с руски боен микотоксин.

Халюцинира в продължение на трийсет часа, вързан за хотелско легло в Мемфис, докато талантът му изгаряше микрон по микрон.

Увреждането беше бавно, постепенно и безмилостно ефикасно.

Кейс, за когото безплътната екзалтация на киберпространството бе съставлявала смисъла на съществуването, възприемаше това като Края. В баровете, които беше посещавал като начинаещ жокей, елитарните възгледи предполагаха известно небрежно презрение към плътта. Тялото беше месо. И той бе попаднал в затвора на собствената си плът…

 

 

***

…Нощният град наподобяваше налудничав експеримент по социален дарвинизъм, заложен от отегчен изследовател, който непрекъснато държи натиснат бутона за превъртане напред. Спреш ли да действаш за миг, потъваш без следа; прекалиш ли с бързането на косъм, пробиваш крехкото повърхностно напрежение на черния пазар. И в двата случая от теб не остава нищо освен може би смътен спомен в съзнанието на някоя постоянна фигура като Рац, макар че сърцето, дробовете иили бъбреците ти може да оцелеят, служейки на някой странник, който попълва с Нови йени авоарите на клиниките.

Бизнесът тук бе постоянно, инстинктивно занятие, а смъртта — общоприетото наказание за мързел, небрежност, неблагодарност, незачитане изискванията на сложния протокол.

Сам на масата в чайната, усещайки началното действие на дрогата — дланите му се изпотиха и внезапно почувства настръхването на всяко косъмче по гърдите и ръцете си, — Кейс си даваше сметка, че в един момент бе започнал игра със самия себе си, много древна игра без име, пасианс на смъртта.

Вече не носеше оръжие, не взимаше дори елементарни предпазни мерки. Занимаваше се с най-бързите и опасни улични сделки и имаше репутацията на човек, способен да се добере до каквото и да му поръчаш. Част от него съзнаваше, че себеразрушението му е съвършено очевидно за неговите клиенти, чийто брой упорито намаляваше, но същата тази част се успокояваше с убеждението, че всичко е въпрос на време.

Именно тя злорадо очакваше Края и най-силно ненавиждаше мисълта за Линда Лий.

Беше я открил в една дъждовна вечер в някаква зала за компютърни игри. Сред ярките призраци, пламтящи в синкавия здрач от цигарен дим, холограмите на „Замъка на магьосника“, „Танкова война Европа“, силуета на Ню Йорк на фона на небето…

Спомни си я именно така — с лице, обляно от неспокойната лазерна светлина, и черти, сведени до код: скулите й, алени на фона на горящия Замък, челото й в лазурносиньото на предаващия се на танковете Мюнхен, устните й, докосвани от топлата златиста светлина на плъзгащ се курсор, избиващ искри от стените на каньон от небостъргачи. Онази нощ той беше с приповдигнат дух — пратка кетамин на Уейдж пътуваше към Йокохама и парите бяха вече в джоба му. Влезе, за да се скрие от горещия дъжд, който цвърчеше по нинсейския паваж, и някак си тя му се наби в очите, едно лице сред дузината други, застанали пред пултовете, унесена в играта. Изражението на лицето й в онзи момент беше същото и след няколко часа, когато спеше до него в ковчега в един пристанищен хотел; горната є устна бе леко повдигната, напомняща линията, която децата рисуват, за да изобразят птица в полет…

 

***

…Кейс влезе в „Чат“ час преди изгрев, с ръце в джобовете на якето. Едната държеше наетия пистолет, другата – алуминиевата колба.

Рац беше на задната маса. Пиеше минерална вода Аполонарис от бирена халба. Сто и двайсетте му килограма тестяна плът накланяха скърцащия стол към стената. Млад бразилец на име Кърт обслужваше на бара рехава групичка тихи пияници. Пластмасовата ръка на Рац избръмча, когато вдигна халбата и отпи. Бръснатата му глава беше покрита с пот.

— Зле изглеждаш, приятелю артисте — каза той, показвайки мокрите руини, останали от зъбите му.

— Добре съм си — отвърна Кейс и се ухили като череп.

— Супер екстра. — Седна на стола срещу Рац, все още с ръце в джобовете.

— И се мотаеш напред-назад в портативното си бомбоубежище, сглобено от пиячка и дрога, а? Скрит от кофти емоции, а?

— Що не престанеш да се занимаваш с мен, Рац? Виждал ли си Уейдж?

— Скрит от страха и самотата — продължи барманът.

— Вслушай се в страха. Може да ти е приятел.

— Нещо да си чул за боя в игралната залата тая нощ, Рац? Някой пострадал?

— Един от охраната, заклан като свиня. — Рац потрепери. — Момиче било, казват.

— Имам да говоря с Уейдж, Рац. Аз…

— А — устата на Рац се присви и сля в тънка линия. Той гледаше покрай Кейс, точно към входа. — Мисля, че ще е скоро.

Внезапно в ума на Кейс проблясна споменът за шурикените във витрината. Мозъкът му превключи на бясна скорост. Пистолетът в ръката му беше хлъзгав от пот.

— Хер Уейдж — каза Рац, бавно протягайки розовия си манипулатор, като че ли очакваше да му го стиснат. — Какво удоволствие. Толкова рядко ни оказвате честта.

Кейс обърна глава и погледна към лицето на Уейдж. Беше загоряло и трудно за забравяне. Очите бяха изкуствени биологични морскозелени транспланти Никон. Носеше костюм от коприна с цвят на оръжейна стомана и по една платинена гривна на всяка ръка. Отстрани до него стояха горилите му, почти еднакви младежи, с напращяли от присадените мускули ръце и рамене.

 

Невероятните илюстрации са дело на художника Емил Марков, а преводът е на Григор Гачев.

Книгата вече е налична в сайта ни за предварителни поръчки тук

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail