Среща с автора: Мат Хейг – “художествената литература може да е много по-правдива”

Преди седмица издадохме новия роман на британския писател Мат Хейг „Среднощната библиотека” – роман за една жена, която решава да сложи край на дните си, но попада на странно, магично място, откъдето може да погледне на живота другояче. Почитателите на творчеството на Хейг знаят, че в книгите си той често споделя собствения си опит с преодоляването на тревожността и депресията. Ето какво разказва авторът за настоящата ситуация, книгите и оптимизма в интервю за “Daily афиша”.

Очевидният въпрос: Как се справяте със ситуацията, в която всички се озовахме през тази година?

– До известна степен, аз съм късметлия: писател съм и работя в къщи. В живота ми не настъпиха толкова големи промени, колкото при повечето хора. Децата ни се обучават у дома, и когато във Великобритания всички ученици преминаха към дистанционно обучение, при нас нищо не се промени. Аз обаче съм от хората, които непрекъснато се притесняват. Тревожа се от новините. Безпокоя се за родителите си и за всичко, случващо се по света. Обикновено си подарявам вечеря в ресторант или си взимам отпуск, за да пътувам, но сега тези неща или не са разрешени, или човек просто няма желание за тях, защото би се изложил на опасност. Чувствам неувереност: не е ясно колко време ще продължи всичко това и докога ще ни се налага да живеем по този начин.
Много ми харесва обаче, че не пътувам с влак. Не живея в Лондон и всеки път, когато имам среща, ми се налага да се качвам във влак. Радвам се, че сега не е нужно да го правя. Харесва ми и начина на общуване с хора от целия свят – хубаво е, че свикнахме с тази форма на комуникация.

Многократно сте казвали, че страдате от агорафобия. Опитът ще ви помогне ли да се справите с принудителната изолация, или напротив, ще усложни нещата?

– Вече не страдам от агорафобия, но тревожността ми остана. Оказа се странно да наблюдавам как хората се държат почти като мен, когато се страхувах да изляза на улицата. Струва ми се, че мнозина се озоваха в сложна ситуация дотолкова, доколкото тя отключи редица психически разстройства и практически оправда страховете на хората, страдащи от агорафобия.
Най-необичайното за мен е, че когато имам реална причина за безпокойство, аз се тревожа по-малко.


„Тревожността ми се засилва, когато няма за какво да се тревожа”.

Започвам да се самонавивам, безпокоя се за безпокойството си, изпадам в депресия заради самата депресия. А когато проблемът е външен и се налага да го реша, се чувствам много по-добре. Например, когато живеехме в Йорк – древно градче в северна Англия – имахме красива къща на брега на реката. Една зима депресията ми се обостри. След това валя много дълго, нивото на реката се повиши и водата заля дома ни. Кухнята ни беше разрушена, всичко бе във вода. Цената на къщата ни моментално се понижи, нуждаехме се от нова кухня. Всички ни съжаляваха: „О, ужасно е!” – и така си беше. Наистина беше ужасно. А аз веднага се избавих от депресията си, защото имах с какво да се занимавам извън собствените си мисли. Далеч не всички хора са такива, но на мен ми е нужен външен дразнител. А през тази година имам огромен външен дразнител.

В книгата ви „Как да спрем времето” героят казва: „Всеки път, когато виждам някого – особено човек, когото не познавам – да чете книга, чувствам, че светът става малко по-безопасен.” Наистина ли мислите така? Някои от най-злите и агресивни хора, които съм познавал, са образовани и четат много.

– Е, това е мнението на главния герой. Аз не съм книжен фетишист, но понякога се съгласявам с него. Не смятам, че сами по себе си книгите са нещо добро. Например, ако четеш „Моята борба” това не означава, че непременно ще станеш по-добър човек. В известен смисъл дори е рисковано да отделяме книгите от останалата култура – от видеоигрите, от киното – не мисля, че в тях има нещо по-особено. Но като защитник на книгите, вярвам, че сега, в XXI век, те се превръщат в своего рода безопасно пространство, което не изисква нищо от нас. Книгата си стои на рафта, не е нужно да плащаме всеки път, когато я прелистваме, не сме длъжни да взаимодействаме с нея, не се налага да натискаме разни бутончета, освен ако не четем електронна книга.


В сравнение с другите медийни формати, с Netflix, с интернет, четенето почти се доближава до медитацията.

Това е причината да смятам, че книгите, може би, са по-полезни от всякога: не за света, а за самите нас. През 2020 година във Великобритания продажбите на книги и са се увеличили, както и използването на библиотеките. Хората четат повече.

Говорите често за опита си с преодоляването на депресията и веднъж дори сравнихте действието на депресията с фалшивите новини. Можете ли да ни разтълкувате тази метофора?

– Депресията е много убедителна. За първи път изпаднах в депресия, когато бях на 24 години. Преживях срив, който се появи от нищото. Заглавията на фалшивите новини тръбяха в главата ми, че към 25 годишен ще умра. Бях сигурен, че дори, ако по някакво чудо остана жив, ще се окажа в усмирителна риза. Депресията ми казваше, че нямам бъдеще, че всичко е невероятно мрачно. Нямах представа как изпаднах в депресия, нито пък как ще се избавя от нея. Ако се озовеш на непознато място и нямаш карта, то много трудно ще успееш да избягаш: това чувствах и мислех тогава.
Единственият начин да разбереш, че въпросните „новини” са фалшиви, е да прекараш достатъчно дълго време в това състояние, за да отхвърлиш доводите на депресията. Доживях до 25, а после и до 30, сега съм на 45, партньорката ми не ме изостави. Да, сами по себе си лошите неща се случват. Но абсолютната вяра в това, че никога няма да се зарадваш на разходка под слънцето, да се насладиш на чаша вино, да слушаш музика с удоволствие – всичко това в крайна сметка се оказа фалшиво.
Харесва ми, когато говоря за депресията, да използвам метафори. Нужни са, за да се опише невидимото. Стигнеш ли до дъното, нито можеш да промениш живота, нито да се справиш с него. В подобни моменти трябва само да се държиш, докато нещо се раздвижи. В човешкия мозък настъпват промени, благодарение на преживяванията ни. Той се мени, дори когато бездействаме. Не оставаме вечно едни и същи, винаги се различаваме по малко от тези, които сме били преди десет или двайсет години. Някои елементи са както преди, други търпят сериозна промяна. Същите сме, но все пак сме различни.

На среща с читатели в Шотландия, някой ми каза: „Е, леко си се разминал. Имал си до себе си любящо семейство, грижовни родители, момиче. А какво да правят тези, които чувстват, че си нямат никого на света? За какво да живеят?”
Въпросът е ужасно сложен и аз се бавех с отговора. Но след като поразмислих, осъзнах две неща. Първо, когато бях много болен, всичко това нямаше никакво значение. Звучи ужасно, но на мен ми беше все едно дали родителите ми са любящи. Чувствах, че съм им в тежест. Струваше ми се егоистично да продължавам да живея. Когато някоя известна личност сложи край на живота си, хората казват: „О, колко егоистично! Той имаше всичко!” Депресията така изкривява съзнанието ти, че се замисляш, дали пък не е егоистично да живееш. Струва ти се, че без теб на всички ще им олекне.
Второ, дори да си нямаш никого, ти все пак живееш заради другите хора – те са просто различни твои версии, които още не съществуват. Аз съм напълно различен от човека, който бе застанал на ръба на скалата в Испания и смяташе да скочи от нея.


Трябва да вярваш, че някъде в бъдещето има друга твоя версия, – ти си, но не си ти – която ще е много благодарна на предходната, че е останала жива.

През тази година непрекъснато мисля за неопределеността, защото тази дума бе навсякъде. Хората казват, че неопределеността е източник на стрес и тревога. В известен смисъл съм съгласен, ако говорим за неувереността, свързана с COVID 19 или ваксините. Неопределеността обаче е и източник на надежда. Не съм будист, но напоследък прочетох, че в будизма неяснотата се приема като част от живота. За западните просветители неопределеността е била нещо негативно, но ако я приемем, тя ще ни подари повече шансове за надежда, повече шансове за щастие. Получи се доста дълъг отговор.

Правилно ли разбирам, че тази метафора е в основата на „Среднощната библиотека”?

– Да, така е.

В книгата има много автобиографични елементи – не толкова в наративен, колкото в емоционален смисъл. Хрумна ми, че главната ви героиня е жена,  за да запазите дистанция между себе си и нея. Прав ли съм?

– Много точно наблюдение. Честно казано, в първата чернова на „Среднощната библиотека” главният герой беше мъж на име Адам. Проблемът беше, че в него имаше твърде много от мен. Когато гледаш дълго време лицето си в огледалото, преставаш да го разпознаваш. Ето че аз не виждах въпросния персонаж: той бе просто друга моя версия и стана невидим. Обзе ме желание отново да го направя видим, да е той, а не аз. Най-лесният и удобен начин беше да сменя пола. В момента, в който се появи жена, започнах да виждам в нея човек.
Това ми позволи да включа в романа си много автобиографични детайли. С появата на Нора вече можех да пиша свободно за собствения си опит и да го изливам на страниците.


Често художествената литература може да е много по-правдива.

В нехудожествените ми книги всичко написано е истина, но има неща, за които не исках да пиша. Боях се да не разстроя родителите ми и партньорката ми.
В художествената литература може да си честен относно отношенията ти с хората, защото вмъкваш собствения си опит в нечии други отношения, променяш детайлите и хората смятат написаното за измислица.
Ето защо, пишейки „Среднощната библиотека”, се чувствах много по-свободен да описвам психичното си здраве. В известен смисъл това е най-фантастичната ми книга и едновременно с това най-фактологичната и откровенната в емоционален смисъл.


Препоръчваме ви да прочетете: Откъс от “Среднощната библиотека”на Мат Хейг


И накрая: оптимист ли сте?

– Да, но преди не бях. Мисля, че по природа не съм оптимист, нужно е да работя по въпроса. И писането на книги е част от работата ми в тази посока. Да приемаш отчаянието и безнадеждността, но да се опитваш да откриеш положителното и обнадеждаващото. Това е причината да съм внимателен, старателен оптимист.
Смятам, че човек трябва да е оптимист, защото песимизмът е безполезен. Необходимо е да си честен и реалистичен, но в същото време да търсиш надежда навсякъде. Най-лесно е да кажеш, че светът е ужасно място. Но когато разговаряш с хората се обнадеждаваш.


Оптимист съм не защото смятам, че е лесно, а защото вярвам, че е полезно.

Назовете три причини да сме оптимисти през 2020 година.

– Кучетата. (смее се) Може ли да кажа кучетата?

– Разбира се.

– Докато на света има кучета, винаги ще имаме повод да сме оптимисти.
Ще спомена и природата. Когато гледам небето или някое дърво, всички тези извънвремеви неща, те ми напомнят, че сме тук, на Земята, и трябва да я пазим. Това успокоява – да разбираш, че сме час от този континиум и светът е много повече от самите нас.
И хората. Докато имаме приятели, докато имаме за какво да си говорим, докато имаме общи интереси си струва да се наслаждаваме на взаимната си компания и да сме малко по-добри.


Препоръчваме ви да прочетете: Мат Хейг: 10 причини да се чувстваме обнадеждени


Ако публикацията ви е харесала, абонирайте се за бюлетина ни за още интересна и полезна информация за авторите и книгите ни.

Източник: Daily Афиша/Интервю на Егор Михайлов

Снимката е взета от личния профил на Мат Хейг.

 

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail