Среща с автора: Уилям Гибсън за “Невромантик” и киберпространството

Името на Уилям Гибсън неизменно се свързва с появата на киберпънк жанра и термина „киберпространство” и макар самият той упорито да отхвърля всякакви етикети и да твърди, че смята себе си за динамична субстанция, винаги ще бъде наричан “пророк”, “бащата на киберпънка” и автора на “Невромантик”.

Роден на 17 март 1948 г. в Конуей, Южна Каролина, където родителите му често пътуват, за да прекарат почивните си дни, Гибсън загубва баща си на шестгодишна възраст. Налага се двамата с майка му да се преместят в Уайтвил, Вирджиния – тихо и откъснато от света градче, чиито жители, въпреки че вече са чували за новите технологии, не се осмеляват да им се доверят.

„Убеден съм, че именно травмата от смъртта на баща ми, както и усещането, че съм заточеник в град, живеещ в миналото, ме подтикнаха да се запозная с научната фантастика. Затворих се в себе си, станах типичен книжен червей – всъщност повечето американски писатели-фантасти в определен период от живота си са били такива. Почти маниакално тъпчех по рафтовете книги с меки корици, списания и дебели антологии, мечтаейки си, че един ден и аз ще стана писател.”

През цялото това време майка му, която страда от хронични пристъпи на тревожност и депресия, се чуди как да се справи със странностите на сина си, който все повече се затваря в черупката си, и накрая решава да го изпрати в частно училище в Аризона. Там петнайсетгодишният младеж няма друг избор, освен да се научи да общува с връстниците си. Ала на бъдещия автор на „Невромантик” не е било писано да завърши обучението си. Когато навършва осемнайсет години, майка му умира и Гибсън напуска училището. Пътува из Америка и Европа, а после, за да избегне шанса да бъде призован в армията, бяга в Канада и се установява във Ванкувър, където живее и до днес. В Канада Гибсън среща бъдещата си жена и се записва да учи в университет. През 1977 г. пише първия си разказ „Холограмната роза”.

“Прелиствах “Magazine of Fantasy and Science Fiction” и си мислех, че не е по силите ми да напиша такива разкази. Сядах и се мъчех да напиша нещо подобно, но не се получаваше. Накрая, огорчен и разочарован, започнах да пиша посвоему, просто за да се успокоя.”

Следва разказа „Изгарянето на хрома”, в който Гибсън за първи път описва бъдещето на света с хора, обединени в една обща цифрова халюцинация, или както я нарича самият той „консенсуална халюцинация на човечеството, мрежата, киберпространството, където големите корпоративни бази данни греят като неонови свръхнови, а данните са толкова плътни, че сетивата ти се претоварват, ако се опиташ да възприемеш нещо повече от най-общи очертания.”

„Имах нужда от лично мое пространство в научната фантастика. Вече беше претъпкано с космически кораби, затова те не ме вълнуваха. Трябваше ми нещо различно, нещо, което да замени космоса и звездолетите. Веднъж, разхождайки се из Ванкувър, видях зала с игрални автомати – това бе новост по онова време. Децата, които играеха, бяха толкова увлечени, че сякаш искаха да попаднат вътре в игрите. За тях реалността не съществуваше. Нейното място бе заето от машините.”

Появява се терминът “киберпространство”. Едно по едно парченцата от пъзела се нареждат, за да се превърнат впоследствие в литературната вселена на първия му роман „Невромантик” (1984).

„Тогава не смятах, че е нещо важно. Съставих си списък. Помня, че някои от вариантите бяха «dataspace» и «infospace». После ми хрумна думата «cyberspace». Помислих си: „О, киберпространство! Звучи ми като истинскd дума!”

 

Гибсън признава, че не се е надявал “Невромантик” да пожъне успех. За него това е просто опит, чрез който да разбере как се пишат книги. Не иска дори да го публикува. Убеждава го писателят Брус Стърлинг, който е един от първите читатели на ръкописа. Стърлинг на мига разбира, че написаното от Гибсън е пробив в научната фантастика, защото “Невромантик” показвал, че  развитието на технологиите ще ни доближи не до космоса, а до нова форма на съществуване, до социална революция.

Гибсън пише „Невромантик” на стара пишеща машина, произведена през 1930 г. За устройството и работата на компютъра  имал само повърхностна представа. Това е причината в романа да присъстват толкова много абстрактни образи. Например, системата за защита на информацията в киберпространството е представена като ледена стена, а самата информация – като разноцветни геометрични фигури.

“Това бе една от най-хубавите и, вероятно, най-скъпите пишещи машини в света по онова време. Подари ми я прадядото на съпругата ми, който беше журналист и пишеше на нея статии за творчеството на Робърт Бърнс. Първият документ, който аз  написах на нея, беше дипломната ми работа  по английска литература, после няколко кратки разказа, а накрая “Невромантик”. Дотогава не бях докосвал клавиатура на компютър – дори не бях виждал електронна техника…”

Въпреки всичко обаче именно „Невромантик” се превръща в канонично произведение в жанра, създавайки образец на начина, по който трябва да изглежда киберпънка. Динамичен сюжет, хакери-наркомани, импланти, изнемощели от военни конфликти държави, всемогъщи корпорации и, разбира се, бягство от реалността в Инфоматрицата – глобалната компютърна мрежа, в която живеят героите. „Невромантик” бързо става хит и получава множество награди. Ражда се нов жанр в научната фантастика. А Гибсън се превръща в пророк.

„Докато пишех последните си романи осъзнах, че всеки съвременен роман е обкръжен от аурата на Гугъл. Читателите могат да забележат къде съм ровил, търсейки информация и да си кажат: „Аха, това го е взел от този сайт, а това  от онзи.”

Още подробности за “Невромантик” тук.

Прочетете откъс тук.

По материали от пресата.

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail