Аз убивам гиганти: битките ни с нашите собствени великанщини
Предговор

Кен Нимура е рядко нормален пич.
Запознах се с Кен абсолютно случайно, когато работех като главен художествен редактор в Университетското издателство на Оксфорд в Испания. За едно заглавие в колекция детско-юношеска литература имахме нужда от илюстратор с профил мангака.

Поразпитах издатели на комикси, колеги и приятели из Мадрид и тъкмо бях съставил вече списък с имената на няколко художника, когато ми звънна едно приятелче, с което бяхме сътрудничили дълги години в анимационни продукции, и ме попита дали съм бил познавал Кен Нимура. Ами не, казах му. Защото, вика, бяхме комшии и учихме заедно в Академията, и още през 90-те правеше фензини манга, а сега е някакъв пълен бог. Бре, викам, че къде е той? Ами беше във Франция, нарисува I Kill Giants/“Аз убивам гиганти”, след това работи малко за Марвел и сега живее в Токио. Не се будалкай, бе. Сериозно, бе, хили се. Нямах представа за кого ми говори, ама си записах адреса на уебстраницата и на електронната му поща. Обикновено, като запиша адрес на @hotmail.com, после го накъсвам на дребни парченца и го хвърлям в кошчето за боклук. Не знам защо, този път не го направих.

Разгледах нещата на Кен и паднах. Такава рисунка не бях виждал от години. Писах му. Обясних му за работата и ми каза, че в момента не можел, защото бил зает. Не попитах с какво. Свикнал съм да вярвам, че не ме лъжат. От дума на дума се разбрахме да се видим в Мадрид, тъй като имал пътуване в близките дни и като му минел джетлагът, да сме се били уговорили.

Срещнахме се на 7 юли 2014 г. на терасата на някакъв бар на улица „Монтера”, между едни плазмени табели на „Водафон”, всякакви съмнителни субекти и прекупвачи на злато, подпрели кьошетата по входовете. Кен пъкна от метрото на Гран Виа. Познахме се. Поздравихме се. С тези жълти очила с голям диоптър, карирана риза с къс ръкав и раничка с щампи на котета Кен наистина имаше вид на японски турист. Той си поръча тинто де верано, а аз безалкохолна бира. Поговорихме за странностите на живота и неизбежността на работата. Той ми разказа историята на I Kill Giants/“Аз убивам гиганти” и за живота в Япония, аз – за ужаса на тукашните издателства по време на криза и му показах любимото си пластмасово фотоапартче. Посмяхме се, защото се разбра, че сме живели паралелно и че мислим сходно. Подари ми едни адски сипматични фензинчета и ми надписа Henshin.Кен имаше натоварен график и не исках да го бавя. Разделихме се след около час и се уговорихме за нови срещи.

Илюстрации в Оксфорд така и не му поръчаха, а и той не настояваше особено. После му дадоха наградата Eisner за дигитален комикс.
Аз също убивам чудовищата си едно по едно и съм страхотно щастлив, че съм съучастник в издаването на български на този великолепно написан и нарисуван комикс, в който се разказва за битките ни с нашите собствени великанщини.
Имам една мечта, която се нарича Henshin. И още една друга.
Сайонара, Нимура-сан!

Емил Марков
Художник
Валдеаверо, Испания, 2020 г.

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail