Това тук е новият свят, спасеният от войната свят и в него нямаше място за безделие. Из “Часовете” от Майкъл Кънингам

Това тук е новият свят, спасеният от войната свят и в него нямаше място за безделие. Из “Часовете” от Майкъл Кънингам

Ден преди да излезе по книжарници първата книга на “Intense” за 2019 г. – „Часовете“ – ви даваме възможност да се потопите в света на трите главни героини в нея. Майкъл Кънингам е вплел историите на Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф в драматичен и дълбоко разтърсващ сюжет. Емоционален и оставящ читателя без дъх буквално до последния ред, романът е истинско литературно съкровище. Двайсет години след публикуването му за първи път, шедьовърът на Кънингам, донесъл му награда “Пулицър”, стига до българската четяща публика с ново прекрасно издание в превод на Иглика Василева.

Мисис Далауей каза, че сама ще отиде за цветята.

Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпълмейър“. Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро – свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.

Лос Анджелис. Хиляда деветстотин четирийсет и девета година.

Лора Браун се опита да забрави себе си. Не, това не е точно казано – по-скоро се опита да влезе в един паралелен свят. Постави книгата върху гърдите си. Ето, нейната спалня (не, тяхната спалня) вече изглеждаше плътно населена и по-истинска, защото една героиня на име мисис Далауей е на път да отиде сама да купи цветя. Лора погледна часовника върху нощното шкафче. Минаваше седем. Защо купи този часовник, това толкова грозно нещо с квадратен зелен циферблат в правоъгълен черен бакелитен саркофаг – как можа да го хареса? Не трябваше да остава до късно в леглото и да чете, не и тази сутрин; не и в деня, когато Дан имаше рожден ден. Би трябвало вече да е станала, да се е измила и облякла и да приготвя закуската за Дан и Ричи. Чува ги на долния етаж, съпругът й сам си е приготвил закуската, както и тази на Ричи. Би трябвало да е долу, при тях, нали така? Би трябвало да стои до печката в новия си домашен халат и да води простичък и насърчителен разговор с двамата. Ала когато отвори очи преди малко (и все пак след седем!) – когато бе все още сънена и някаква машина тътнеше в далечината, пулсираше с влудяващо упорство като гигантско механично сърце и като че ли неотклонно се приближаваше – тогава усети нещо усойно край себе си, незнайно откъде споходило я чувство, и веднага разбра, че я чака труден ден. Знаеше, че няма да й е лесно да повярва в себе си, в заобикалящите я стаи на своята къща, а когато погледна към новата книга върху нощното шкафче, поставена върху книгата, която довърши снощи, тя автоматично протегна ръка към нея, сякаш четенето бе нейното най-важно задължение през деня и единственият приложим начин да осъществи прехода от съня към задълженията. Но понеже беше бременна, позволяваше си тези малки капризи. Засега й беше позволено да чете на воля, да остава до късно в леглото, да плаче и да избухва безпричинно.

Ще се отсрами за закуската, като приготви най-хубавата торта за рождения ден на Дан, като изглади най-хубавата покривка, като постави в средата на масата букет от цветя (може би рози?) и я отрупа с подаръци. Така ще се отсрами.

Ще изчете още една страница. Само още една страница, за да се успокои и да намери себе си, после ще стане.

Колко забавно! Сякаш се гмурваш! Усещането й бе познато от Бъртън, когато с леко изскърцване на пантите, което още чуваше, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, колко спокоен, по-безветрен и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хладен, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно момиче, каквато бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се издигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Питър Уолш попита: „Мечтание сред зеленчуците?“ – така ли беше? – „Лично аз предпочитам хората пред карфиола“ – така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска – Питър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия – през юни или през юли, забравила е точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джобното ножче, усмивката, цупенето и колкото и да е странно, след като милион неща са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като този за карфиола.

Тя си пое дълбоко въздух. Толкова е красиво; много повече от… е, всъщност от почти всичко. В един друг свят тя можеше да прекара целия си живот в четене. Ала това тук е новият свят, спасеният от войната свят и в него нямаше място за безделие. Толкова много несигурност, заплахи и загуби; толкова много загинали…

Часовете

Следвай ни в
Facebookinstagram
Сподели в
Facebooktwitterpinterestmail