1.- Прилича на призрак – казах аз.

– Може ли планините да имат призраци? – попита Нацуко.

– Не знам.

Ричард седна на ръба, отвори раницата си и се приготви да обядва.

– Защо не? Той е мъртъв вулкан. След като може да е мъртъв, защо да няма призрак?

– Угаснал е. Това не е съвсем същото като мъртъв. „Мъртъв” има по-скоро лично, индивидуално значение, предполагащо призраци – уточни като истински учител по английски Боб.

– На японски е едно и също. Думата за угаснал вулкан е шиказан. Означава „мъртъв вулкан” или „мъртва огнена планина”. Не виждам защо да си няма призрак. – Нацуко заслони очите си, за да вижда по-добре.

2.- Хубаво е да имаш приятели от дома, не мислиш ли?

– Не съм живяла дълго там.

– Корените са най-важното.

– Растенията и дърветата имат корени. Хората имат крака.

3. Пристъпих малко напред, така че върховете на обувките ми влязоха във водата и се отразиха върху хотела. Без да поглежда към мен, той се местеше около локвата, притиснал през цялото време фотоапарата към окото си. После направи снимка, в която влязоха краката ми… Моментът беше толкова интимен и знаех, че трябва да бъде последван от още по-дълбока интимност. В края на краищата, аз, флиртувайки, сама се бях поканила в неговата снимка. Той ме беше повел и уловил с едно-единствено щракване. Сега лицето и краката ми бяха в неговия фотоапарат. Беше ме вкарал в себе си и следващата стъпка беше очевидна, макар є безсрамна.

4. Представям си как Тейджи, седнал срещу мен на стола на Огучи, хваща ръката ми и милва връхчетата на пръстите ми, гали ги като мека прохладна вода. Потръпвам от въображаемото усещане и това е достатъчно да ме върне в Шинджуку – мястото, където го видях за пръв път. През онази нощ вярвах, че той е създаден единствено и само от дъжд.

5. – Моето сърце е сложен орган, който е съставен от мускули, клапи и кръв. То може да отслабне, може да получи инфаркт и дори напълно да спре. Но то не може да се разбие. Затова не ми се обаждай да ми кажеш, че си решила, че сърцето ми е разбито. – Очите ми плуваха в сълзи. Примигнах, за да виждам по-добре, и по бузите ми започна да се стича гореща вода.

– Сърцето ми си е добре. – Гласът ми пресекна. – Но не мога да си движа краката.

– Краката ти? Люси?

6. Нямах нищо против да ме наблюдава през фотоапарата. Той беше по-снизходителен от невъоръжено око. Фотоапаратът не може да примигва или да се усмихва подигравателно, не и когато снимката е направена. Той пази мнението си за себе си, докато филмът не бъде проявен.

7. Нека обясня защо не изпитвах желание да бъда с нея. Заради една друга история, история, която не разказах на Лили. И която няма да разкажа на полицаите. Разказах я само на Тейджи. Разказах я на Тейджи веднъж, а веднъж е достатъчно човек да разкаже историята на живота си.

8. Оставена на себе си, аз се замислям за бъдещето и доколко имам контрол над него… Но е по-добре, а и по-полезно, да размишлявам за миналото. Ако размисля за онова, което вече се е случило, мога да започна да проумявам как миналото се превърна в настояще, как приятелствата ми се разпаднаха и защо съм тук.

9. Другият основен заподозрян е мистър Х, който се появява по тъмните улички нощем във всяка страна по света, за да напомни с това, което причинява на тялото на някоя жена, че определението за човешко същество включва и онова, което не е човешко.

10.  – Какъв е този шум?Не бях го забелязала, докато тя не го спомена. После си дадох сметка, че звукът е бил тук през цялото време, още преди да се събудя, някъде в съня ми.

– Птичето земетръсниче.

– Какво?

Докато се опитвах да го чуя, шумът утихна и разбрах, че стаята е престанала да се клати.

– Не знам какво е. Винаги се появява по време на земетресение. Мислех, че е някакво парче метал, което се удря в нещо. Но звукът идва от твърде далеч, няма как да е нещо, което се движи в бензиностанцията. Тейджи мисли, че е птица, някаква стара нощна птица, която трусът събаря от клона, на който е кацнала.

– Звучи като ботуш, който рита стара тенекиена кутия някъде в далечината.

– Кой би ритал стара тенекиена кутия край апартамента ми всеки път, когато има земетресение?

– Имаш право.

– Работата е там, че всеки път, когато се вслушам по-внимателно, за да разбера какво е, се обърквам. Трудно е да преценя посред нощ. А щом се събудя достатъчно, за да се съсредоточа, то вече е спряло. Ако ти и Тейджи не го бяхте чули, щях да си мисля, че съм сънувала.

Онова, което не казах на Лили за птичето земетръсниче, беше, че бях забелязала и нещо друго. То не започваше едновременно с люлеенето. Започваше малко преди това. Дали беше сън? Дори и така, той винаги беше един и същ. Откъде можеше птичето или тенекиената кутия, или ботушът да знаят, че всеки момент ще има земетресение? Много пъти се замислях над това. Може и да грешах, разбира се. Нищо не е сигурно посред нощ. Но ако бях права, дали това беше предупреждение, или признак? Ако беше предупреждение, каква полза имаше от него само няколко секунди преди събитието, без човек да има време да избяга или да се скрие?

“Птицата земетръс” ви очаква на сайта ни, където може да намерите повече информация и да я поръчате тук.