Слушане по вашингтонски. Из „Безусловна вярност” от Джеймс Коми
Биографията на бившия директор на ФБР Джеймс Коми „Безусловна вярност” разкрива много от тайните на американската политика от последните няколко десетилетия – от важни разговори до навиците из високопоставените кръгове във Вашингтон. В този откъс можете да прочетете за един от най-значимите разговори, които Коми води с президента Барак Обама – първата им среща очи в очи след като авторът вече е бил повече от 2 години начело на ФБР, посветена на проблемите с нарастващия брой убийства на цветнокожи в големите американски градове.
Докато не срещнах съпругата ми, не знаех какво в действителност представлява слушането. Това, поне според впечатленията, които имам, се отнася и за повечето хора във Вашингтон. За тях слушането представлява период на мълчание, през който някой говори, преди да кажат онова, което от самото начало са смятали. Ставаме свидетели на тези размени на реплики в почти всеки телевизионен „дебат”. Там обикновено кандидатът седи на табуретка в очакване лампичката да светне, после става и започва да рецитира онова, което предварително е подготвил, а после някой друг му отговаря, рецитирайки онова, което предварително е подготвил. Това са просто думи, които стигат до ушите, но не проникват в мозъка, който се стреми да ги осъзнае. Това представлява „слушане по вашингтонски”.
Бракът ми ме научи, че онова, което считах за слушане, всъщност също не е слушане. Подобно на много хора, си мислех, че слушането изисква да седиш мълчаливо, докато някой друг говори, а след това да схванеш казаното от него.
Обаче грешах. Слушането наистина представлява този период на мълчание, както и да позволиш на нечии думи да стигнат до съзнанието ти, но то също така включва и нещо друго, което е малко необичайно. С позата си, с лицето си, със звуците, които издаваш, ти сигнализираш на този някого: „Аз се нуждая от това, което казваш, аз имам нужда да узная онова, което знаеш и искам да продължиш да ми казваш нещата, които ми казваш.” Разговорът между двама добри приятели е истински кошмар за стенографа. Те си говорят един през друг. Когато единият произнася свързани думи, другият издава звуци: „Аха”, „О-о-о”, „Знам”, „Тъй, тъй, о, виждал съм го, аха. Така правят.” Те се слушат един друг по начин, при който единият подава информация на другия, а другият поема информация от него. Подаване, поемане, подаване, поемане. А когато наистина са на една вълна, тези две действия се сливат – подаванепоеманеподаванепоемане. Това е истинско слушане.
За да действам ефикасно във ФБР, прекарвах доста време в слушане, нещо, което всички се опитваме да правим както трябва. За лидерите е трудно да слушат добре, защото това изисква да бъдем уязвими, да изложим на риск властовата си позиция. Барак Обама ме изненада, когато избра мен за директор на ФБР. И ето че тук Барак Обама ме изненада за пореден път. Той беше изключителен слушател, добър колкото всички други истински лидери. По време на различни срещи с президента наблюдавах как неуморно полага усилия да включи в разговора колкото е възможно повече гледни точки, често пренебрегвайки йерархията, намираща израз в местата за сядане – високопоставените лица на масата, служителите с по-нисък ранг на столове до стената. Спомням си една среща в Ситуационната зала, чиято тема беше някаква поверителена технология. Президентът попита едно дете-чудо от Силициевата долина без вратовръзка, което седеше до стената, какво мисли за дискусията, която официално облечените лидери на национални военни и разузнавателни агенции току-що бяха провели на масата. Тогава рошавият младеж опроверга неколцина от нас. Обама се стараеше да изслушва всякакви гледни точки. Може би навикът му да се обръща изненадващо към хората от задните редове беше останал от преподавателската му практика. Този подход често водеше до хаотични разговори, но му позволяваше да чува гледища, които при администрацията на Буш щяха да бъдат спестени заради ранга или заради страх от подигравки. Никой не би си позволил да влезе в Ситуационната зала по времето на Буш без вратовръзка, а ако някак успееше да се промъкне и да седне някъде отзад, никой нямаше да се обърне към него за мнение. А ако все пак кажеше нещо, щеше да стане обект на подигравки заради облеклото си.
Обама притежаваше способността наистина да обсъжда нещата, като създаваше обстановка на равнопоставеност, за да чуе гледни точки, различни от неговата собствена. Той се обръщаше с лице към говорещия, като му даваше достатъчно време, без да го прекъсва, да сподели възгледите си. И макар че мълчеше, използваше лицето си, позата си, а понякога и тихи звуци, за да подкани човека да продължи. Той внимателно следеше казаното, нещо, което доказваше, като задаваше въпроси, когато човекът приключеше. Често тези въпроси възникваха през минутите, в които беше слушал.
Освен това президентът Обама винаги беше готов да обсъжда неща, които хората не бяха сигурни, че иска да чуе. Научих това от собствен опит, след като направих станалите обект на разгорещени спорове коментари за правоприлагащите органи и расовите отношения. Оказа се, че те са станали причина за сериозно безпокойство в Белия дом. Когато отидох при президента Обама в Овалния кабинет след завръщането ми от Чикаго, установих, че той нарочно беше изключил високопоставените членове на екипа си и Министерството на правосъдието от срещата. Това щеше да е първата ни среща на четири очи за двайсет и шестте месеца, в които бях директор на ФБР. Когато влязох през вратата до големия часовник с махалото и не видях никой друг, си помислих, че вероятно ще ме мъмрят. Президентът седеше на обичайното си място – креслото вдясно от камината. Аз седнах на дивана, вляво от него.
Нямаше мъмрене. Вместо това, президентът започна срещата с думите:
– Помолих те да дойдеш, защото знам как разсъждаваш и как чувстваш и искам да разбера как виждаш нещата и какво мислиш.
Двамата разговаряхме един с друг близо час. Използвам „ един с друг” нарочно. Това беше истински разговор, с подаване и поемане, подаване и поемане.
Президентът попита: „Как виждаш нещата и какво те притеснява?”, въпрос, който предполагаше обстоен отговор. Аз говорих близо десет минути. Обясних за картата и календара – че в повече от четирийсет от най-големите градове в страната по едно и също време броят на убийствата на чернокожи младежи е нараснал, без връзка с други престъпни тенденции, като липсваше закономерност в географско отношение, тъй като в останалите големи градове не се наблюдаваше увеличаване на убийствата. Обясних тревогата си, че хората в по-голяма част от страната можеха просто да не обърнат внимание на този проблем, защото жертвите бяха чернокожи мъже, при това само в „онези” квартали. Освен това отбелязах, че това нарастване е свързано с промени в поведението, последвали лавинообразното разпространение на заснетите видеоклипове. Казах, че целта ми беше да направя това достояние на всички, да повдигна въпроса дали полицията и общностите не се отдръпват едни от други малко по малко, докато накрая разстоянието между тях се превърне в бездна. Изразих надежда, че повдигайки този въпрос, бих могъл да помогна за промяна в поведението и на едните, и на другите, ако именно това наистина се случваше.
Когато приключих, той ми благодари, че бях съсредоточил вниманието си върху този проблем, а после изложи някои от нещата, които бях казал публично, с които не беше напълно съгласен. Например аз бях използвал израза „да оплевим и засеем”, за да опиша онова, което считах, че е нужно – да приберем лошите момчета и да се постараем да отгледаме нещо здраво на мястото, освободено от арестите.
– Даваш ли си сметка как може да прозвучи това на чернокожите граждани? – попита той. – Да наречеш младежите в тяхната общност „плевели”?
Президентът продължи, като каза за негодуванието, което чернокожите американци изпитват заради компромиса, който обстоятелствата ги карат да правят: те приемат на драго сърце сигурността, която полицията носи, но негодуват срещу условията, които правят това полицейско присъствие необходимо в техните квартали – лоши училища, малко работни места, наркомания и разбити семейства.
Отговорих, че не ми беше минало през ума, че чернокожите американци могат да приемат думите ми по този начин. Не бях отделил време да помисля как изразът „да оплевим и засеем”, който от десетилетия използвахме в системата на правоприлагането, може да засегне хората, особено чернокожите, в смутно време. Бях попаднал в капана на собствената си гледна точка. Един чернокож мъж, който беше президент на Съединените щати, ми помогна да погледна през очите на другите.
Говорихме за въздействието върху чернокожите общности на изключително големия процент чернокожи мъже, попадащи в системата на наказателното правосъдие и за недостатъчните усилия на държавата да подготви попадналите в затвора за връщането им към продуктивен живот. Макар и да бях съгласен, че вкарването в затвора на толкова много чернокожи е трагедия, споделих с него как един израз, който беше използвал, „масово хвърляне в затвора” – за да опише онова, което според него представляваше национална епидемия, изразяваща се в лишаване от свобода на толкова много хора – звучи на онези от нас, посветили голяма част от живота си в опити да намалят престъпността в кварталите на малцинствата. У мен терминът „масово хвърляне в затвора” извиква представа за лагерите за интерниране на японци през Втората световна война, където зад телена ограда са натикани огромен брой хора. Смятах, че този израз е едновременно неточен и обиден за многото свестни служители в правоприлагащите органи, които проявяваха искрено желание да помогнат на хората, които не могат да се измъкнат от капана на опасните квартали. Той беше неточен в смисъл, че нямаше нищо „масово” в хвърлянето в затвора: срещу всеки нарушител се повдигаше индивидуално обвинение, всеки беше индивидуално представляван от адвокат, намиран за виновен индивидуално, осъждан индивидуално, с индивидуално разглеждане на обжалване на присъдата му и вкарван в затвора. Сумарният брой на тези хора беше голям, но в това няма нищо масово, казах аз. А обидната част, обясних, беше начинът, по който този израз отхвърляше като неправомерни усилията на полицаите, агентите и прокурорите – към които се присъединяваха и чернокожите общности – да освободят от престъпност силно пострадалите квартали.
Той отговори, като ме прикани да си дам сметка, че чернокожите гледат по доста различен начин на правоприлагащите органи и съдилищата и че е трудно да бъдат обвинявани за това, че приемат изпращането в затвора на толкова много чернокожи, чиито брой е несъизмеримо по-голям от техния дял от населението, именно като „масов”.
Когато приключихме, аз гледах доста по-различно на нещата. Надявах се също, че по-някакъв, макар и незначителен начин, съм му помогнал да погледне на нещата от по-различна гледна точка. Нашият разговор беше точно обратното на слушането по вашингтонски: всеки от двама ни отдели време, за да разбере един нов начин, по който може да се погледне на нещо и готов да бъде убеден в правотата на другия.
Президентът Обама никога не би помислил за подобен разговор, ако не беше достатъчно уверен в себе си, за да прояви скромност. Всъщност, ако съм ставал свидетел на някакво нарушаване на равновесието у президента Обама като лидер, то беше в полза на увереността. И щях да видя как тази увереност влиза в схватка с най-трудния проблем, с който се сблъсках в правителството – криптирането.