Това, което изглежда като магия, е просто част от живота, която все още не разбираме…

Отчасти криминале, отчасти притча за духовно израстване, новият роман на Мат Хейг „Животът невъзможен“ отвежда героинята си Грейс на изцелително пътешествие от нощните клубове и дивите кътчета на Ибиса до дъното на морето и световете отвъд него.

Можеш да очакваш поредната дълбоко човешка история, която ще докосне душата и сърцето ти, ще те накара да повярваш в доброто и да заобичаш всички онези неща в себе си, които би искал да промениш, както изглежда самият Мат Хейг се стреми да направи.

Ето как започва историята…

Сълзлива история

Имало едно време една старица, която водела най-скучния живот във вселената.

Тя рядко излизала от бунгалото си, освен за да отиде на лекар, да помага в благотворителния магазин и да отиде на гробището. Вече не работела в градината. Тревата била избуяла, а цветните лехи − пълни с плевели. Поръчвала да ѝ доставят покупките за седмицата. Живеела в Централна Англия. В Линкълн, Линкълншир. Същото пазарно градче с оранжеви тухлени сгради, в което била прекарала целия си съзнателен живот − с изключение на краткия период, през който учила в университета „Хъл“ преди цяла вечност.

Знаеш за кое градче говоря.

И не било толкова зле, но улиците вече не били така приветливи като преди. Трудно ѝ било да гледа как много от любимите ѝ спомени изчезват под заковани дъски и разкъсани плакати.

Денем седяла и гледала телевизия, от време на време четяла по някоя книга, решавала кръстословици и играела Wordle, за да поддържа мозъка си във форма. Гледала птиците на двора или се взирала в малката празна оранжерия, докато часовникът на камината тиктакал неумолимо. Някога била запален градинар, но вече не. Била само на седемдесет и две, но след като съпругът ѝ починал преди четири години, а малкият ѝ померан − Бернард − малко след него, тя се чувствала напълно сама. Всъщност се чувствала самотна вече над трийсет години. От 2 април 1992 г., ако трябва да бъда точна. Датата, на която изгубила всякакъв смисъл и цел в живота и никога повече не ги намерила. Но през последните няколко години самотата се превърнала в дълбока и осезаема реалност и тя се чувствала по-скоро на сто трийсет и две.

Вече не познавала почти никого. Приятелите ѝ били покойници, или се били преместили да живеят другаде, или просто се били отдръпнали. Имала само два контакта в WhatsApp − Анджела от Британската фондация за борба със сърдечносъдовите заболявания и Софи, зълва ѝ, която се била преместила в Пърт, Австралия преди трийсет и три години.

Но от всички тъжни моменти в миналото, именно тази дата през април отеквала най-силно. Смъртта на сина ѝ Даниел било най-тежкото и опустошително преживяване, а когато трагедията е толкова голяма, тя води след себе си други мъки и провали, така, както стволът на дървото се разклонява в клони. Но животът продължавал. Двамата със съпруга ѝ Карл в крайна сметка се преместили в бунгало и се опитали да продължат с живота си, но не се получило и затова просто седели мълчаливо и гледали телевизия или слушали радио. Със съпруга ѝ поначало били много различни. Той обичал хардрок и истински ейл, но по душа бил кротък човек. Проблемът с трагедиите е там, че обагрят всичко, което се случи след тях. Понякога двамата намирали утеха, като си споделяли спомени, но когато Карл починал, станало по-трудно, защото спомените вече нямало с кого да бъдат споделени. Просто оставали в главата ѝ да се спаружват. Затова, когато се поглеждала в огледалото, тя виждала само половин живот. Бавно падащо дърво в невидима гора.

Отгоре на всичко имала финансови затруднения.

Вече нямала спестявания. Откакто един измамник с успокояващ шотландски акцент се представил за съветник по сигурността на „НатУест“ и − с нейно съдействие − откраднал сумата от £23,390.27, която с Карл били спестили заедно. Това е дълга история, пълна с лукави персонажи и една нелепа стара глупачка (моя милост, разбира се!), но за твой късмет това не е историята, която ще ти разкажа на тези страници.

И така, тази жена просто си седяла с болящите я крака, стараела се да не отговаря на имейли от непознати и оставяла смачкания ѝ живот да се носи като празен пакет от чипс по течението на реката. Единственото, което предизвиквало искрица на интерес у нея, било да погледа някоя сипка или скорец на хранилката за птици в малкия заден двор, докато вдишвала стари спомени и избледнели мечти.

Извинения

Съжалявам. Звучи малко бомбастично и меланхолично да говоря за себе си в трето лице. Само въвеждам читателя в обстановката. Историята е забавна въпреки това въведение. И също като много от забавните неща в живота, тя започва с една минимално инвазивна радиочестотна аблация на разширени вени.

Неспособността да изпитваш удоволствие

Реших да замина за Ибиса, докато висях надолу с главата.

Операционната маса, на която лежах, беше наклонена толкова назад, че се уплаших да не се изхлузя от нея. На стената имаше огледало. Погледнах рошавата си, посивяла коса и умореното си лице и едва се познах. Приличах на призрак. Стараех се да избягвам огледалата.

Опитваха се да възстановят нормалното кръвообращение в краката ми. Бях покрита с повече сини вени, отколкото буца сирене горгонзола и трябваше да се оперирам. Не заради начина, по който изглеждаха, а защото от тях прасците ме сърбяха и се разраняваха. Леля ми умря от кръвен съсирек, който се откъснал и достигнал величествения статут на смъртоносна белодробна емболия, затова исках да оперирам разширените си вени, преди и при мен да се появи съсирек с подобни амбиции. Съжалявам, ако тази информация ти идва в повече. Просто реших да бъда възможно най-искрена с теб, затова започвам така, както възнамерявам да продължа.

Напълно прямо.

И така, докато слушах радио, съдовият хирург ми инжектира местна упойка на множество места по дължината на левия крак − последната инжекция лекарката описа любящо, но много точно, като „ужилване от пчела“. След това дойде ред на същинската част, по време на която, както ми обясниха, щяха да вкарат катетър в прасеца ми, за да нажежат голямата ми подкожна вена отвътре до 120°C − температурата, на която се запържва лук.

− Би трябвало да усещате нещо…

Наистина усещах. Не беше приятно, но усещах нещо.

Да си призная, не бях усещала почти нищо от години. Само едно неизменно, смътно чувство на тъга. Анхедония. Знаеш ли тази дума? Неспособност да изпитваш удоволствие. Безчувственост.

Е, аз бях в това състояние от доста време. Изпадала бях в депресия, но това беше различно. Нямаше го напрежението на депресията. Представляваше по-скоро празнота. Просто съществувах. Храната служеше единствено, за да се заситя. Музиката се беше превърнала  в ритмичен шум. Просто преживявах някак си.

Би трябвало да усещате нещо.

Все пак не е ли това най-основният и важен аспект от битието? Да чувстваш. И какво представлява животът без да чувстваш? Какво? Сякаш просто си седях. Като маса в затворен ресторант, вечно чакаща някой да дойде и да се настани на нея.

− Мислете си за нещо приятно…

Поне това беше лесно. А това, за което се замислих съсредоточено, беше писмото от някаква адвокатска кантора, което бях получила няма и два часа по-рано.

Ананаси

Писмото беше необичайно.

С него ме уведомяваха, че съм наследила имот в Ибиса, Испания, собственост на някоя си Кристина ван дер Берг. Въпросната Кристина ван дер Берг беше умряла и ми беше завещала земните си притежания. Или поне част от тях. Помислих си, че това е поредната измама. След като веднъж са те ограбили, е трудно да не гледаш на света като на свърталище на крадци. Но дори и да не беше измама, не можех да си представя, че непознат човек би ми завещал къща на Средиземно море.

Отне ми известно време да разбера, че нещата не стоят точно така. Или по-точно, отне ми известно време, за да осъзная, че Кристина ван дер Берг всъщност не е непозната. Не съвсем. Проблемът беше, че името не ми говореше абсолютно нищо. Холандската фамилия − Ван дер Берг − придаваше една внушителност, която ми се струваше фантасмагорична и непозната, и това ме беше объркало. За щастие обаче писмото от адвокатската кантора „Нелсън и Кемп“ съдържаше допълнителни пояснения, сред които мимоходом се споменаваше моминското име на въпросната Кристина: Пападакис.

То вече звучеше познато.

Кристина Пападакис беше работила за кратко като учителка по музика. Бяхме колежки в училище малко преди да се събера отново с Карл. (С него бяхме заедно в университета, но той бързаше твърде много, така че аз сложих край на връзката.)

Трябва да призная, че не я познавах особено добре. Помня я като много красива и стеснителна млада жена, която излъчваше блясък − качество, което се срещаше по-рядко през 1979 г., отколкото сега.

Имаше дълга тъмна коса с голям бретон и носеше гердани от мъниста. Приличаше ми на певицата Нана Мускури, но без очилата. Баща ѝ емигрирал от Гърция като млад, малко след войната. Оказа се, че никога не била ходила в Гърция, но в моята провинциална, лишена от достъп до море глава тя изглеждаше като олицетворение на средиземноморската изтънченост.

Много ѝ липсваше храната, с която беше израснала сред гръцката общност в Лондон − за пръв път в живота си чух думата „халуми“ от нея. Тя винаги ядеше много плодове. Например изваждаше елегантно нарязани филийки ананас − не едри кубчета − от кутията си за обяд и това винаги ме впечатляваше. Веднъж минах покрай вратата ѝ, докато пееше „Дъждовни дни и понеделници“ и целият клас беше зяпнал от изумление. Гласът ѝ можеше да се мери с този на Карън Карпентър (още една певица от каменната ера). Глас, който сякаш караше всичко да застине и времето да спре.

Както и да е, една вечер малко преди коледната ваканция бях останала до късно в училище, за да украся с гирлянди едно табло с таблици по тригонометрия и докато търсех още кламери, я заварих на бюрото й. Седеше и си чоплеше ноктите.

− А, не прави така − казах ѝ строго, сякаш беше ученичка, а не колежка, − ще си направиш рани. − Тя имаше хубави нокти. Лакирани бяха в топъл червеникаво-кафяв цвят. Но веднага ми стана гузно, особено когато видях отнесения ѝ празен поглед. Аз бях нетактична и тромава в общуването. Такава си бях поначало.

− О, извинявай.

− Моля те, не се извинявай − отвърна тя, погледна ме в очите и се усмихна напрегнато.

− Добре ли си?

Тогава тя си изля душата. Отсъствала беше от училище цяла седмица, макар аз почти да не бях забелязала. Преживявала криза. Мразела Коледа. Бившият ѝ годеник ѝ предложил брак на Бъдни вечер миналата година. Като сравнително новодошла в района, нямаше роднини наблизо. Затова я поканих да прекара Коледа с мен.

Тя прие. Дойде ми на гости и гледахме речта на кралицата, „Голдфингър“ и Блонди да изпълняват „Sunday Girl“ в предаването „Топ ъф дъ Попс“. Тогава Кристина сподели, че мечтае да пее пред публика. Изпихме няколко бутилки шампанско „Блу Нън“, което не предразполага особено към стабилизиране на настроението, и аз ѝ се извиних за липсата на ананаси. Говорихме си до късно през нощта.

Тя сподели, че се чувства напълно неспособна да се справя с ежедневието. Чувство, което сега разбирам много по-добре, отколкото тогава. Преподавателската работа ѝ беше трудна, чудеше се дали не си е избрала неподходяща професия. Казах ѝ, че всички в „Холибрук“ се чувстват така. По едно време спомена за Ибиса. Бяхме на прага на ново десетилетие и бумът на пакетните почивки в Испания беше в разгара си, а тя беше чула за нов хотел там, в който търсели певци и музиканти.

Заинтригувах се. Кристина представляваше пълна загадка за мен и вероятно ѝ зададох прекалено много въпроси.

Това е характерна черта за учител по математика. Стремежът винаги да намери неизвестното в уравнението.

− Имам чувството, че в мен се таи живот, който трябва да бъде изживян, а аз не го живея.

Това вероятно не е точен цитат, но думите ѝ бяха в този дух. Каза още:

− Знам, че няма никаква логика. Аз съм гъркиня, а не испанка. Има предостатъчно гръцки острови. Би трябвало да отида на някой от тях. Защото знам езика. Горе-долу. Испански не знам изобщо, а мисля, че е добре да знаеш езика на държавата, в която живееш.

− Можеш да научиш испански.

− Няма никаква логика.

Тогава казах нещо много нетипично за мен. Казах:

− Не е задължително във всичко да има логика.

Очите ѝ пламтяха при мисълта да си намери работа в Испания, затова я посъветвах да го направи, щом иска и да не се притеснява какво ще си помислят хората. Сигурна съм, че това ѝ казах, защото си спомням, че ѝ дадох медальон, който имах от детството си − изображение на Св. Христофор, покровител на пътешествениците. Не бях набожна и свързвах медальона твърде много с католическото ми възпитание, но така и не бях намерила сили да го изхвърля. Стори ми се подходящо да го подаря на Кристина.

− Да те закриля − казах и.

− Благодаря ти, Грейс. Благодаря ти, че ми помогна с това решение.

По едно време тя изпя „Blackbird“. Първо изпя песента сама. Не беше много в духа на Коледа, но изпълнението беше прекрасно. В пеенето ѝ имаше една смесица от сладост и горчивина, която ме разплака. После се опита да научи и мен.

− Просто трябва да се слееш с песента. Потопи се в мелодията. Забрави, че съществуваш. Това е най-лесната песен на Бийтълс − успокои ме тя. − Е, след „Yesterday“. И „Yellow Submarine“.

Оказа се, че песента изобщо не е лесна. Но бяхме изпили достатъчно вино, за да не ни дреме.

Кристина ми разказа за любовта си към музиката.

− Тя прави света по-голям − каза ми, с очи, замъглени от емоция, подсилена от алкохола. − Понякога имам чувството, че съм затворена в кутия, а когато свиря на пиано или пея, излизам за малко от нея. За мен музиката е като приятел, който идва точно когато имаш нужда от него. Горе-долу като теб, Грейс.

След това излязохме на разходка. На една от онези студени коледни разходки, когато се усмихваш на всеки срещнат непознат. Е, поне едно време правехме така. И това беше всичко. Познанството ни в общи линии се изчерпваше с това. Кристина се върна в училище за няколко месеца и после изчезна. Повече не ми дойде на гости. Говорехме си в учителската стая, макар че тя изглеждаше малко засрамена.

Не разбирах. Просто не разбирах защо тази мила, талантлива жена, която искаше да пее пред публика, се срамуваше, че е имала нужда от компания на Коледа. И един ден − може би последния път, когато я видях − тя дойде при мен на паркинга и каза тихо с насълзени очи:

− Благодаря. Сещаш се, за Коледа…

Само толкова. Отново искам да подчертая колко маловажно ми се струваше тогава. Това беше всичко, което направих. Преди десетки години дадох на един човек място, на което да прекара Коледа.

А няколко десетилетия по-късно неочаквано получих писмото от адвокатската кантора. И в него пишеше, че Кристина е починала и ми е завещала къщата си в Испания заради „добрина, сторена много отдавна“. Пишеше също, че мога да продам къщата или да я дам под наем, ако преместването ми в Испания би било твърде „непрактично“.

Това беше меко казано изненада. Изненада, която ме остави с усещането, че съм загубила повече, отколкото съм спечелила. Приятелка, която всъщност не бях имала истински, от времена, които ми се струваха като далечен сън. Нямах намерение да се местя в Испания. С годините става все по-трудно да промениш изградените си навици. А и нямаш желание да ги променяш.

Моите навици се бяха променяли в различни моменти в миналото. Когато се пенсионирах. Когато съпругът ми умря в оранжерията. Дори смъртта на кучето ни Бернард ме беше извадила от равновесие. И, разбира се, когато Даниел беше блъснат от камион на „Кралските пощи“, докато караше колело.

А в последно време, макар да жадувах за стария семеен ритъм, който някога ми се струваше твърде натоварващ, си бях изградила нови навици. Всяка сутрин хранех птиците. В понеделник пристигаше доставката на хранителни продукти. Сутрешната смяна като доброволец в благотворителния магазин на Британската фондация за борба със сърдечносъдовите заболявания в петък. На гробището в неделя. Както и безкрайното чувство за вина, скръб и вътрешна празнота. Промени настъпваха много рядко, при това съвсем дребни. Водех старчески начин на живот, без дори да го осъзнавам.

Но скоро всичко щеше да се промени.

Мат Хейг

Когато пенсионираната учителка по математика Грейс Уинтърс получава в наследство занемарена къща на остров в Средиземно море от приятелка, с която не поддържа връзка от години, любопитството ѝ надделява. Тя заминава за Ибиса с еднопосочен билет, без туристически справочник и без никакъв план…