В „Шекспир: мъжът, който плаща наема“ за пръв път Джуди Денч решава да разкаже за шекспировите си роли, които е играла в продължение на почти седемдесет години по сцените на Лондон и други английски градове – от лейди Макбет до Титания, Офелия и Клеопатра.
Прави го в серия от приятелски разговори с актьора и режисьор Брендан О’Хей, който много интелигентно и ненатрапчиво повежда читателя през най-известните пиеси на Шекспир, за да ни разкрие тайните на актьорската игра, започвайки от самото начало – репетициите.
Чрез откровенията на Джуди Денч читателят научава за големите ѝ сценични триумфи, но и за нейните провали, както и за много други забавни истории и гафове, случили се зад кулисите.
Прочетете част от първа глава:
Първа глава
Макбет
Лейди Макбет
Влязох в театъра заради „Макбет“. Бях гледала брат ми Питър да играе крал Дънкан в едно училищно представление. И той трябваше да каже „По дяволите, кой е този мъж?“ и тогава си помислих: божичко – ругатни! Ако това е Шекспир, тогава значи той е точно за мен.
На два пъти си играла лейди Макбет
Да, първо в Нотингам през 1963-та, после със същата постановка гастролирахме в Гана, Сиера Леоне и Нигерия. Питър Брук твърдеше, че неговата трупа първа е обиколила с турнето си Западна Африка, но всъщност това беше нашата.
Публиката беше чудесна – много шумна. В сцената, в която лейди Макбет ходи насън, една жена се провикна „Ама, как така си мие ръцете без да има леген“. Изглежда харесваха ритъма на фразите, намираха го за много забавен. За тях „Танът на Файф имаше жена – къде е тя сега?“ беше върхът. Крещяха „Искаме пак, искаме пак“.
Но, беше и много изтощително да се играе навън в жегата. Спомням си, че бях видяла лешояди накацали по дърветата и бях посъветвала колегите: „За Бога, след като ви убият, помръдвайте лекичко, защото ония само дебнат кога да ни заръфат.“
А когато Поли Адамс, която играеше една от вещиците, се поду цялата от зъбобол и нямаше как да продължи, служителка от местния Британския съвет си предложи услугите да я замести, като ни увери, че знае репликите. Но когато се стигна до магиите около котела – „Плам пламти! Котел бълбукай!/ Адска смес, мехури пукай! – май ги беше позабравила, защото изтърси: „Адска смес от смях се пукай“.
Играла си лейди Макбет и за трупата на Кралския шекспиров театър, нали?
Тревър Нън, 1976-та, в „Другото място“ в Стратфорд. Отначало Тревър не проявяваше голям интерес, тъй като неотдавна го беше поставял в големия театър в Стратфорд, но двамата с Иън [Маккелън] заявихме, че без него и ние се оттегляме. Пари нямаше. Беше доста скромна постановка. На пода – тебеширен кръг и най-обикновени дървени сандъчета, върху които да седим. Облечени в черно и сиво, с изключение на крал Дънкан, кой- то беше целият в бяло. Аз носех черна рокля и черни ботуши, а по мое хрумване – и черна кърпа на главата.
Страхувала ли си се някога от пиесата?
Да се страхувам ли?
Винаги е имало много суеверия свързани с „Макбет“. В един момент Роджър Рийс не си ли беше счупил крака?
Точно така – трябваше да играе Малком в инвалидна количка. Не, не мисля, че съм суеверна. Не обичам да си свирукам в гримьор ната, но така се получава, че все аз съм единствената, която си свирука, освен това когато съм в театъра, винаги я наричам Шотландската пиеса. Обикновено имахме по един викарий, който от време на време сядаше на първия ред с разпятието отпред на гърдите си. Спомням си един ден се връщахме с Тревър от „Другото място“, репетициите не вървяха никак добре – според мен заради оголената сцена и липсата на декори, всичко изглеждаше адски пусто – и тогава му казах: „Това няма да проработи, нали?“ и в същия момент залитнах и паднах от тротоара.
В крайна сметка се оказа, че това оголване действа доста освобождаващо. Освен това изглеждаше ужасно вълнуващо, но и плашещо, защото публиката беше съвсем близо до нас. Това ни напрягаше.
За пръв път се срещаме с лейди Макбет, когато тя чете писмо от съпруга си.
Точно така. Предполагам, че вече го е била препрочела много пъти, че го е разучила и със сигурност е запаметила определени откъси. Дори си позволявах само да измънкам някои от изреченията.
В тази сцена най-важното е да се създаде впечатление за голя- мата страст, която ги свързва тях двамата. Ключова е репликата, когато Макбет се обръща към съпругата си с „моя скъпа спътнице по величие“. По онова време, когато жените май не са били много равноправни, това „скъпа спътнице по величие“ представлява истинският ключ към тяхната връзка.
В писмото си Макбет є разказва за срещата си с онези три много странни същества, които го поздравили и му казали: „Привет, Макбет, от който крал ще стане!“. Умът на лейди Макбет вече препуска бясно. „Привет, Макбет, от който крал ще стане!“ Но самият Макбет е човек, който и пръста си няма да мръдне по въпроса, липсва му амбиция, както и вродена жестокост, той е с „нрав, просмукан от млякото на топлата чо- вечност“. Тя го познава страшно добре.
Разбира се, тук тя разкрива и нещо от себе си. Но според мен не бива да бъде представяна като напориста кариеристка.
Нито като невероятно зла жена. Ако беше зла, нямаше да призо- вава духовете на помощ. Не трябва да се приемат нещата буквално: „Аха, тук имаме проблем“. Този проблем трябва да бъде представен как постепенно набъбва.
Тя дали изобщо поставя под съмнение предсказанието на вещиците?
Не, не мисля. Нито пък той. Но нека не забравяме за кое вре- ме става дума – вещиците, орисниците и магьосничествата са били много…
Божичко, сетих се за нещо ужасно. Познаваш ли добре Единб- ург? В дъното на замъка са се намирали всякакви отводнителни канали. И ако някой бъде обвинен в магьосничество, хващали го, завличали го там и го хвърляли в клоаката, и ако в цялата тази воня и мръсотия той не се удави, тогава го изваждали оттам и го изгаряли на клада. И до ден-днешен не мога да си го изтрия от ума. Няма да искаш да те вземат за вещица, нали?
Не и в Единбург.
Не, не в Единбург. Но, в Брадфорд пò може. [Смее се.]
Явява се вестоносец и казва: „Кралят тази нощ ще бъде тук!“
Има предвид Дънкан.
Съвпадението. Особено след като току-що е прочела писмото от съпруга си. Прилича на знак свише. Това би трябвало дос- та да я е изнервило, нали така?
ПРИСЛУЖНИК
Крал Дънкан тази нощ ще бъде тук!
ЛЕЙДИ МАКБЕТ
Не си с ума си!
Ето, на това се казва отключваща реплика – съвършен ямбичен пентаметър, който те хваща на мига. Когато е изписана върху страницата, ето както е сега тук, тогава Шекспир ти подсказва да наостриш слух за следващите думи.
След като прислужникът се оттегля, ти казваш: „Духове,/ слухтящи за злодейските ни мисли,/ смажете пола в мене.“
Да, точно така, обикновено стоя, изчаквам, ослушвам се, да се уверя, че наоколо няма никой, след което падам на колене и призовавам духовете. И по средата на тази реч – не си спомням точно в кой момент – си поемам въздух много дълбоко, докато се почувствам замаяна, след което бързо скачам на крака.
Тя вече знае, че е прекрачила границата и е нагазила в нещо нечестиво – стигнала е твърде далеч във вещерските предели. Същото е, когато присъстваш на някой сеанс и забележиш нещо, което е невероятно и страховито. Но тя има нужда от духо- вете, търси помощ от тях – „и от пети до теме ме налейте/ със безсърдечност“. Тя трябва да изгуби своята женственост – „смажете пола в менe – тук, на място“. Макбет трябва да бъде подтикван и неговата съпруга е тази, която ще го направи, с помощта на духовете. Тя ще е шпората, която го пришпорва.
Вярно ли е, че когато попитали Тревър дали двамата Макбет не му приличат на семейство Никсън…
Той отговори, „Не, като Кенеди са“. Те са златната двойка. Двамата се обожават един друг. И тя е готова да направи всичко за него. Ако той иска да е крал, тогава крал ще бъде. „О, мой Гламиски и Кодорски тане,/ комуто трети сан предначертан е.“
А ти ще бъдеш кралицата.
Тя не се интересува от това. Не мисля, че го прави за себе си, ни най-малко. Прави го заради него. Ще го тласка към онова, кое- то вярва, че му се полага.
Така, вече си прочела писмото му, вече ти е съобщено, че кралят пристига тази нощ и в същия миг се появява Макбет.
МАКБЕТ
Скъпа моя, таз вечер Дънкан ще пристигне тук.
ЛЕЙДИ МАКБЕТ
Кога ще си отиде?
МАКБЕТ
Утре смята.
ЛЕЙДИ МАКБЕТ
Туй „утре“ няма да огрей земята! Ликът ти, тане мой, е бяла книга със текст, открит за всекиго!
Като партитура за оркестър, нали? Шекспир ви казва как да я изиграете. Лейди Макбет довършва дуета, с което показва, че умът є препуска бясно. И след „Туй ‘утре’ няма да огрей земята“ трябва да настъпи пауза, защото не е пълен ямбичен пентаметър, което означава, че тук е възможно да се появи реакция. Питър [Хол] ми разкри това и думите му отвориха огромна врата пред мен.
По време на тази пауза, според мен, тя претегля това, което Макбет по всяка вероятност си мисли. Наясно е, че неговият ум се намира точно там, докъдето е стигнал и нейният. Зърва голата амбиция в изражението на лицето му, но очевидно това го е разтърсило из основи. О, Боже, така изящно е конс- труирано!
Когато тя казва „Той тази вечер ще пристигне тук“ – като под „той“ се разбира крал Дънкан и „гостът трябва да бъде нагостен“, дали под това „нагостен“ няма предвид нещо друго?
О, без съмнение. Разговорите помежду им са като кодирани. Тръпки да те побият.
ЛЕЙДИ МАКБЕТ
Гостът трябва да бъде нагостен: предостави ми задачата на таз голяма нощ,
която ще даде върховна мощ
и кралска власт на теб и мен, Макбет!
Репликата є е римувана. С това не дава ли знак, че иска да сложи край на този разговор?
Възможно е. Или пък римата ѝ придава повече тежест и категоричност, тоест прави всичко това по-вероятно да се случи. Пък и не е избрала случайно израза „кралска власт“.
Лейди Макбет приветства крал Дънкан. Но тя е сама. Макбет го няма.
Ами, той се мотае из покоите си, нали така, все по-стъписан, изплашен и изнервен? Но няма нищо странно в това, че тя по- среща Дънкан сама. Дънкан е неин братовчед. По-късно тя казва: „Ако не беше ми се сторил толкоз/ приличен на баща ми, както спеше,/ самичка бих го свършила“… Те са родственици.
И това изглежда още по-ужасно, след като е в състояние да замисля убийството му.
Направо страховито…
Превод: Иглика Василева
Редактор: Ирен Крумова
Откъсът е от „Шекспир: мъжът, който плаща наема“ на Джуди Денч
